Привет,
намирате се в личното пространство на Таничка. Това е огледално копие на разхвърляната ми глава

вторник, декември 16, 2008

Моето слънчице днес става на три годинки. Съвсем уверено ми казва вече "мамо, аз съм голям" и може да си маже сам от любимите си филии с маргарин. Не мога да спра да му се радвам и всеки път, когато го погледна се учудвам колко е пораснал.

Когато го събудих тази сутрин и му честитих рождения ден, той още сънен бързо се отправи в кухнята да търси тортата. "Ама мами, още не се е съмнало, тортата ще я купим вечерта...." Детето ме погледна разочаровано, готово да заплаче. Трябваше да реагирам бързо. Огледах се около мен... " Още няма торта, но ето виж, Яворчо тук има един банан специално за теб. Това е твоят подарък, заповядай" Усмивката му грейна отново. Слънцето изгря.

понеделник, декември 15, 2008

светлина

В деня, в който се бяхме прибрали от едноседмичната си хоспитализация се чувствах ужасно. Несигурно, самотно, досадно, изнервящо. Щях да си лягам, но вместо да изключа компютъра почти машинално прегледах пощата си. И тогава го видях- писъмце. Истинско, виртуално, честно, открито.Писмо за мен! Душата ми се стопли. Беше прекрасно... като букет лалета през декември.
Снощи си говорихме с Цветанчо и той сподели, че дава разни неща на Галя.
Почувствах се много щастлива, че някой продължава начинанието ми и естествено, че Галя е добре.

четвъртък, декември 04, 2008

Не е нужно да се превърнеш в такъв, с какъвто си се събрал.Всеки сам избира за себе си.
Свободният човек не се претопява и душата му не може да бъде окована.
Отвън обикновено нещата изглеждат различно. Винаги другият не е толкова истински, не е съвършен като нас и в силното си желание да го превърнем в подобен се опитваме да преобърнем духа му, а той всъщност остава студен и непълно различен.
Ако понякога някой се чувства виновен, за това, което му се е случило по- скоро трябва да осъзнае, че с това свое усещане той потъпква собствения си личностен избор през цялото си съзнателно и несъзнателно съществуване.
Много искам да мога да виждам нещата различно. Като в огледало на желания живот, в който никога няма да бъда. Затова винаги сънувам онова, от което най- много се страхувам, но просто, няма как да го опиша

*******

Когато на сърцето стърже остра болка,
а вятъра пронизва със тъга,
едничка смислена утеха е дълбока,
силно стисната в дланите мечта.

сряда, ноември 19, 2008

Безумен, отправен в нищото, неразбиращ и безсилен поглед. Очи, които не желаят да гледат.
Лице- страдално, съсухрено и намръщено, забравило що е радост.
Тяло- отслабнало до краен предел, което не се подчинява на мозъка, претопено в първородните си инстинкти.Тяло, чиито движения са съпроводени с безгранична болка. Сърце, което аритмично отмерва времето на всяко кошмарно денонощие.
Бъбреци, които функционират лошо. Жлъчка- това е онзи скапан орган, който я кара да повръща с дни без да може да сложи нищо в устата си.
Благодаря на всички, които не ме питат загрижено- "А, как е баба ти?"

Безсилие

През тънката стена, чувах дрезгавия му пиянски глас и виковете на жената.

Знаех какво се случва, старата плоча се върти до безсъзнание.

Имаше бой, имаше секс.Репертоара винаги си остава същия.

Не знам обаче защо ми подейства толкова шокиращо. Не можех да заспя, не можех да спра да слушам през стената.

Повтарях си, че вече не съм онова малко момиченце, че няма нищо страшно, че всичко е наред, но те продължаваха да се карат.

Прегърнах коленете си в леглото и започнах да плача.

Вече нямаше значение, че онази жена не е майка ми, беше ми жал. Исках да отида там и да и кажа да се маха, защото аз не мога да ги слушам. Исках тя да си отиде и цялата дандания да приключи, но те продължаваха.

Тогава изникна онова тъпо желание, спомени за спринцовки, игли и прекрасни вени...

Да, точно за това го правех тате, всеки път. И ми беше добре, защото не ме болеше от нищо, не можех да бъда наранена от никой, дори и от теб.

И този път не отидох в стаята му, за да помогна на жената, която и каквато и да беше. Повтарях си, че принципите са най- важни и всеки сам отговаря за себе си, и в чуждите отношения нямам право да се меся.

Отидох да си направя топло мляко с мед и да изпуша една цигара. По дяволите и от тук се чуваха. Не беше възможно да ги чувам от кухнята. Те бяха само някакви странни гласове в главата ми. Те не съществуваха.

петък, ноември 14, 2008

Усмихвам се преди да почна да пиша и се чудя има ли смисъл въобще да докосвам клавишите на клавиатурата. Е, може пък да не знаете точно как се чувствам докато не давам никакви отзиви за себе си, затова все пак ще се опитам да съм малко по- конкретна.
Животът се изсипа върху главата ми като огромна кофа пълна с лепкава и студена помия.
Кофата се стовари толкова тежко, че единственото, което можах да направя бе да се усмихна саркастично, да избърша вкиснатото си лице с ръкавите на мръсните си дрехи и да продължа да джапам напред.
Толкова смешно, забавно и окаяно, че започвам да се чудя: не стана ли жалко вече. Ама не, като се огледам около себе си, никой не дава никакви признаци, че нещо в мен или около мен не е нормално, така че оставям нещата да се случват без да се старая да ги предизвиквам.
А бе, на кой му дреме...
Както и да е...

четвъртък, октомври 23, 2008

е, ето ме.
Тук съм- отново на линия, но да не ставам прекалено цинична към самата себе си...Горчива глътка разочарование, има ли нужда да я споделям въобще. Нищо или казано по- просто- нещата от живота. А докато ме нямаше ... не се получи, не че нещо се е случило но май че няма да стане. Поне не така както бих искала да бъде, въпреки, че много се вживях. Е, майната му.
Знам, че дълго отсъствах, за което си заслужавам упреците, но какво толкова да му следя на блога - поглеждам- броячът отчита, на кой му пука дали четете или какво всъщност става. Както и да е.
Тия дни се случиха разни неща с мен, които ми помогнаха да осъзная какъв човек съм всъщност(безкомпромисен)).Успях да разбера за себе си, че ценя много повече личното си достойнство от способността си да премълчавам грешките на другите, да скланям глава и да продължавам да бутам ръбестия камък по склона.
Честно казано не очаквах такава решителна и нерационална реакция от себе си. Мислех, че съм от онези дето си вършат работата механично, а след края на работния ден не остава и помен от свършеното. Оказа се обаче, че не мога да работя с хора, които не знаят точно с какво се занимавам в собствената им фирма, камо ли да ценят мнението ми или да се пробват по някакъв начин да изразят уважение към скромната ми личност.
Е, все пак съм доволна от себе си. Пет месеца не са много , да изследваш отношения и йерархия в една институция с около стотина служители , но ми бяха достатъчни, за да разбера, че подмолничеството и лицемерието не са за мен.
Най- големият проблем всъщност докато бях там бе. че не съществуват ясни правила, нито относно работата, нито за почивка. Като база условията, при които работих бяха отлични, но повярвайте ми на моменти се чувствах в доста по-неизгодна позиция от общите работници.
Най- ужасното беше, че дори когато нямаше работа трябваше да се правя на много заета, за да си спестя съскането на шефкта.
Половината справки, които правех бяха абсолютно ненужни, но оправдаваха осемчасовия работен ден.Моята основна колежка, с която трябваше да си партнираме в работата не влагаше и грам мисъл, в това за което отговаряше, което още повече спъваше работата(да си призная на моменти беше направо траги-комично)
Отвратително беше това, че понякога всичките хора с които беше необходимо да комуникирам, за да си изпълня задълженията се намираха на двайсетина метра от мен, но на входната врата на сервиза, където те стояха имаше огромна табела с предупреждение да не прекрачвам прага или да се разделя с една пета от заплатата си. Заповедта бе измислена и сложена специално за мен!!!
Странно бе, че при офис с четри човека, често се налагаше да си говорим по скайп, че за да ми пусне колежката някоя справка в общата ни папка се налагаше да чакам с часове, а за да видя някои документи, които пряко засягат работата ми понякога и с дни.
Странно ми бе, че на разговорите с работниците извън офиса- на двора, която в повечетето случай са доста по-пълзотворни се гледаше с лошо око.
И така да си експертен персонал без ръководни функции в случая бе нещо като да знаеш всичко, но нищо да не можеш да направиш. Оказа се кофти позиция за мен, но определено ми помогна да се ориентирам в търсенето.

събота, август 30, 2008

Ефектът бира с водка (не се препоръчва за хора с високо кръвно)

Интересното е, че точно ден преди да опитам за първи път разбиващата комбинация ме бяха предупредили в приятелски разговор, че смесването на двете питиета е с доста силен ефект. Обаче следващата вечер въобще не се сетих за това- изпих една бира и след нея гаврътнах набързо две водчици със сок.
Баща ми може би вече от две години упражнява почти всеки ден въздействието на въпросния алкохолен коктейл (водката я пие чиста, с голяма чаша бира за разредител). Все се чудих не му ли е много гадно на вкус. Гадно, гадно, ама има ефект като да изпиеш два диазепама и две бири (май не беше много образно сравнението). С други думи ефекта е потресаващ. Щом Цветанчо, който по принцип си знае, че като си пийна обичам да говоря безспир пълни тъпотии взе че ми се заудивлява: "Как може да си толкова тъпа понякога?", давам ви гаранция, че веднъж влезнали във фазата на еуфория всички проблеми отпадат от замаяния ви мозък.

понеделник, август 25, 2008

из Белият път

Поглеждам респективно назад, днес виждам определена целенасоченост във всичко, което се случи тогава: странни съвпадения в различни случки, поредица от случки между на пръв поглед несвързани събития, които водят начало далеч в миналото. Спомням си шуплестата структура на нашия свят, създадена поради несъвършеното наслагване на исторически пластове, етапи и периоди; близостта на случилото се отколе с това, което е останало до днес, и започвам да си изяснявам много неща. Ние сме в клопката не само на нашата си историческа съдба, а и в тази на всички онези, с които сме избрали да свържем живота си... Затова не би трябвало да ни изненадва връзката минало- настояще: както сегашния ни живот е взаимосвързан и свързан, влияещ един на друг, така и миналото влияе по различни начини върху хората и ги тегли неумолимо назад и надолу- невинни и виновни еднакво- надолу в земната утроба, за да ги удави в злачна вода, да ги разкъса сред мрачните, прикрити от хорските очи недра....

Джон Конъли

сряда, август 20, 2008

Гадно. По- гадно

Нали си спомняте когато споменах, че не искам да се оплаквам в повече от един абзац време, защото колкото и да е тежко положението винаги може да е по-зле.
И ето го, не закъсня. Може би не е най- точната дума, за да опиша ситуацията, но ще използвам определението деликатна.
Въпроса е как да се измъкна от shitнята, докато още мога да държа глава отгоре `и. Всъщност не съм съвсем сигурна, че не съм топнала главата си точно в гьола с лайна, защото в сегашното ми положение е изключително трудно да вървя с вдигната глава. Така или иначе нищо не виждам. Обаче съм упорита. Тръгнала за незнайно къде продължавам да вървя. Раздвижвам пръстите на краката си, повдигам пети и хоп- крачка. Трудна и несигурна, имайки предвид гнусната воняща атмосфера, но все пак я правя.
Идеите към които съм се устремила са толкова разнообразни, че главата ми не ги побира и се разпиляват от кръвожадния ми поглед.
Опитвам се да ги върна обратно, да се насоча към цели, които да постигна като всеки нормален човек, но накрая всичко се сплесква като топка пълна с червеи като проклето рибарско кьоспе.
Какво? Какво? Какво? Какво? Пак ли? Не искам!
Трудно е . Много е трудно, когато не можеш да прецениш възможностите си, защото отдавна си загубил връзка с действителността.
И е страшно. Страшно е от това да не надхвърлиш собствените си сили, да не се надцениш прекалено.
Странни, непознати тръпки облазват цялото ми настръхнало, сковано тяло. То се тресе от командите на собствения си мозък и се раздира отвътре, за да потърси нещо което отдавна май е изветряло. Нещо, което май никога не е било там вътре.
Останали са само кълба от нерви, които се търкалят из въздуха без воля и глас, без да откриват това от което се нуждаят, защото каквото и да искат него го няма.
Какво стана, мамка му?

събота, август 09, 2008

Ден като ден

Събудих се рано. Трябваше да стана преди Явор да тръгне за детска градина, за да мога да приготвя багажа и да отида на работа в девет и половина. Още с отварянето на очите си почувствах колко съм изнервена. Стомахът ми беше свит на топка, а не беше четвъртък. Четвъртък по принцип си е странен ден, особено ако прекаляваш с пушенето като мен.Но този отмина много възторжено. Толкова се притеснявах от самата себе си, че се наложи да завърша деня с две чаши студено мляко и приятелската компания на Еличка, която успя да ми вдъхне сила като ми напомни, че съм " пълен изрод". Ето това е човекът, който напълно ме разбира. И на сън да я вдигнете и да я попитате какво животно съм- веднага ще ви отговори непоколебимо- голяма ламя (от тези с по три чифта ноздри и дробове пълни с огън, триглавите имам предвид, ако не разбирате).
Да, ама беше петък и имах много важни дела. Домашния телефон звъня още докато си пиех кафето. Пак някой ранобудник е решил да ме тормози, но в момента съм заета съжалявам и приятен ден. Сигурно беше мама, обаче нямам време сега да и обяснявам, че вече не съм толкова депресирана като миналата седмица и "казано честно всичко ми е наред". Може да и звънна към десет- десет и нещо от уважение все пак. А, не няма да се обаждам на никой, няма абсолютно никакъв смисъл, защото просто няма как да стане днес.
Багажа, естествено беше готов за петнадесет минути- всичко- от пластмасовите чашки и тоалетната хартия, до фотоапарата и лосиона против комари. Баба си беше на мястото- в леглото и не сметнах за нужно да и обяснявам, че до утре едва ли ще ме види. След продължителният горещ душ даже останаха десетина минутки да се изтегна на дивана по корем и да послушам музика преди Цветан да дойде, но колкото и да се мъчех да се отпусна и да се насладя на предстоящия ден, коремът ми не се подчиняваше.
В колата по пътя за магазина получих един от най- силните емоционални удари под кръста (ако не броим: ".........ти майчина! Защо ми е топла бирата??" преди два дни, казано и пред двете деца). Съвсем небрежно Цветанчо каза- " Между другото от днес си съкратена."
СЪКРАТЕНА!!!! Е, как така??? Нали щях да напускам, почти си бях съчинила молбата в абсолютно официален стил. По дяволите защо като му хрумват такива безумни идеи преди да реши просто не ми се обади да ме попита все пак аз какво мисля по въпроса, нали уж ми е мъж. Дали пък не мога да го осъдя за това, че ми е нарушил работническите права или нещо такова?Те със счетоводителката решили! Ама как така ги решавате тези неща като се бяхме разбрали да напусна по собствено желание. Съкратена ми звучи наистина ужасно като "петно". И какво ще си пиша в автобиографията после? Както и да е ще го прескоча този момент. Проблемът е в това, че ще трябва да си търся работа не след три месеца както планувах, а чак след... Господи! най- вероятно девет. Е, дано успея да измисля нещо до една година, само да не решат да ме наемат снизходително от някъде като съкратена безработна с отчайваща нужда от работа, в която да не правя нищо особено, за почти никакви пари, че не ми се работи пак същото.
След близо пет секунди време за реакция и всички тези бесни мисли прескачащи из главата ми реших все пак да овладея бушуващите чувства. Не беше много подходящ момента да избухвам при вече свършен факт. Пък и не ме подразни чак толкова решението да ме съкратят, колкото това, че на мъжа ми и през ум не му е минало първо да се консултира с мен. Знам че един вид ми е шеф, ама наистина новината спомената така- между другото направо ми дойде като гръм от ясно небе. Абсолютно безсмислено беше да коментирам. Мисля, че само изсумтях нещо почти нечленоразделно.
Към десет сутринта, изоставена (Цветанчо и Влади се отправиха на риболов) и съкратена в собствения си магазин се чувствах по-объркана отколкото когато се събудих. Въпреки това все още имаше някакъв здрав разум в главата ми, който постоянно ми натякваше да не се обаждам на никой и да се оплаквам, защото положението може винаги да стане и по- лошо. Огледах се около себе си- две списания, три- четири вестника и тази ужасно скучна книга. Защо ли пък да не я прочета точно нея? Вярно, че в около четиристотинте `и страници не пише почти нищо съществено и заглавието " Нюйоркски светски хроники" е напълно достатъчно, за да извърнеш поглед на другата страна, но отчайващо силно се нуждаех да се потопя в нещо, което да няма никакво значение за мене, за да няма нужда да мисля за нищо. Главната героиня Бет упражняваше професията на моите мечти и макар да не се справяше толкова блестящо колкото аз бих могла все пак можеше някога да ми бъде от полза.
След около един час претъпкване на скучната и лигава литературна информация, поднесена от напълно неизвестната за мен писателка и почти никакви продажби станах от стола в ъгъла, където удобно се бях разположила с вдигнати крака върху тезгяха и закрачих нервно из магазина. Защо все на мен тия сълзливи романтични историйки ми се пробутват? Вестникарката, която ми беше дала книгата знаеше много добре какво обичам да чета, но въпреки това реши, че това би могло да ме избави от скуката. В изригващия гняв, който ме беше обзел ритнах толкова силно масата, на която стоеше кантара, че успях да я отместя с няколко сантиметра навътре. Действието не ми помогна кой знае колко. Вече беше единадесет часа, а още нищо не се беше случило в проклетия петъчен ден. Нямаше как и да се случи. По- добре да се овладея, да си седна на столчето и да продължавам да чета сурово поднесената история от Бетина, за това как се организират светски събития в Ню Йорк. Огледах магазина от вътрешната страна, където погледа на клиентите трудно достига. Доста мръсно и разхвърляно. На единия рафт се търкаляха няколко празни бутилки от бира, а навсякъде наоколо имаше само ужасно досадни вестници и списания като "Рибар" и "Computer bild". Седнах на стола, вдигнах глава нагоре и се загледах във втората летвичка над втория рафт с подправките на "Алто". Беше лошо поставена и разкривена. Знаех, че някакъв боклук се е наместил под нея, но днес не ми беше ден за разчистване. Ще го унищожа, когато имам подобаващо настроение за това.
Още няколко часа прекарани в пленително скучната компания на главната героиня и известен брой стотинки прибрани в касата и ето, че Цветан и Яворчо дойдоха най- накрая да ме вземат, за да отидем на онова полу-култивирано полу-дивашко местенце, на което незнайно защо почти никога нямаше други жени. Не обичали да спят без сатенените си чаршафи и меките си възглавнички се оправдаваха най- често самотните им мъже, отпивайки с наслада от евтината си ракия, настанили се удобно на сгъваемите си рибарски столчета, разположени точно до самия бряг. Чаршафи! На кой са му притрябвали чаршафи, за да спи на голата поляна или ако е по- студено да се гърчи на предната седалка на буса. Нямам време да пера и чаршафи, пък и определено нямам толкова място на простора.
Телефонът ми звъня точно преди да стигнем мястото където щяхме да прекараме безлунната лятна вечер. Не ми беше до приказки пък и в пърпорещия бус, тътрещ се из поляните беше прекалено шумно за каквито и да е разговори. Просто няма да вдигам и всичко ще е наред.
"Какъв е този станен шум?"- попита ме Цветан
" А, това е телефонът."- отговорих почти небрежно и извадих устройството от джоба на елека си. Погледнах номера, който продължаваше настойчиво да звъни. Сега не му е времето за разговори, помислих си пак докато се бях втренчила в номера на обаждащия се. След няколко секунди на екранчето се изписа " 1 пропуснато повикване" е, мерси.
Настанихме се на обичайната полянка, където Влади вече ни чакаше и докато Цветан се занимаваше с въдиците си реших все пак да проведа един мобилен разговор.
Оказа се, че на проклетото място няма добър обхват и на който и да се обаждам не ме чуваше. Задоволих се с едно кратко апелационно, безпрепинателно съобщение и реших, че вече всичко трябва да бъде наред. Обаче телефона пак зазвъня. Натиснах бутона за отговор и от слушалката се чу едно ясно "Ало.", нищо повече, няма смисъл, затворих.
Време беше да съберем дърва за огън от близката горичка и да отворим бирата. Отдадох се на всеотдайна почивка, но думата СЪКРАТЕНА постоянно се блъскаше из ума ми.
За вечеря- печени наденици. Този Цветан още ли не е разбрал, че мразя наденицата повече дори от кебапчетата. Изядох шест филии с лютеница. Това беше повече като количество от всичко, което бях изяла през цялата седмица, но не ми стана тежко. Време беше да си лягам, защото мъжкият купон на около беше в разгара си, а сръбската музика определено не е сред любимите ми и нямах намерение да я слушам. Мммм, какво приятно местенце е жълтият спален чувал на Елица, където и да се намираш.

вторник, август 05, 2008

ЗА ГАЛЯ

Галя е едно грозновато момиченце, което доста дълго мислех за момче, с широка усмивка и големи зъби. Галя е от дома за сираци в "Надежда". Не съм я питала никога на колко години е, защото знам, че сираците, които често ме навестяват в магазина са много чувствителни и лесно се привързват, но предполагам че е около десетгодишна.
Другите завиждат на Галя, защото почти винаги когато влезе в магазина аз `и давам нещо.Веднъж дори едно обидено малко сираче ме попита- "Но защо даваш само на Галя?". Как да обясня, че не мога да давам на всички, че не съм благотворително дружество, а злобна леличка в магазин за плодове и зеленчуци. Не знам как ми хрумна да отговоря, че Галя ми е приятелка и ако на останалите `и "приятели" по съдба им е неприятно, че аз `и подарявам разни неща от магазина аз ще престана да го правя.
Истината е, че Галя е единствената от петнадесетината дечица, които идват, която разбра, че магазина е място не за подаяния, а за пазаруване.
Нашата "търговия" започна преди няколко месеца. Идваше с дребните си стотинчици (само тя си знае как ги е събрала) и ме питаше какво може да си купи с тях.
О, мило детенце парите ти не са достатъчни за нищо от тук, но аз бих ти дала всичко, което пожелаеш. Надявам се никога да не разбере колко ми е мъчно за нея и колко силно искам да я прегърна и да `и дам от това, от което най- много се нуждае- съвсем малко нежност.
Когато разбрах, че яде от бульоните, които и давам майчински строго `и се скарах- " Ама как може да ги ядеш! Те са толкова солени! Трябва да ги разтвориш в гореща вода!"
Преди известно време Галя ходи цяла седмица с домашни чехли от онези за по пет лева три чифта. Бяха `и ужасно големи и единия дори беше скъсан. Тогава пак `и се скарах- " Неподобава на едно момиче да излиза на улицата по чехли! Какво безобразие! Намери си други обувки!"
Когато Галя се засяга от моите глупави непремерени думи никога не ми отговаря, както обикновено правят другите деца от дома, просто си мълчи и свежда поглед в земята.
Приемам Галя за добро и скромно момиче, защото тя е точно такава и има излъчване много по- различно от това на останалите деца от дома, поне за мен.
Странно е, че чак сега осъзнавам колко много съм се привързала към нея без дори да имам желание да науча и малка част от със сигурност трудния `и живот. Знам че скоро ще си отиде оттук, за да попадне в дом за юноши, където положението `и едва ли с нещо ще се подобри, но по някакъв начин, индиректно искам да `и внуша да продължава да не е като останалите, колкото и да е трудно, да може да говори честно и открито, да запази човешкия пламък, който виждам в очите `и. Искам Галя да разбере, че дори когато нямаш достатъчно пари, без да лъжеш или крадеш би могло да получиш нещо голямо за самия теб, което да те кара да се чувстваш щастлив в замяна на собствената си доброта.
Обичам те Галя, както обичам сина си , но никога няма да ти го покажа, за да не се почувстваш несигурна, когато се преместиш и мене ме няма, за да не търсиш и да те лъжат. Защото трябва да бъдеш силна и да се научиш сама да оцеляваш в голямата пустош, наречена живот. Искрено се надявам да успееш да преодоляваш трудностите, дори и без изконата майчина обич, която заслужава всяко дете.

събота, юли 26, 2008

нищо

Неописуемо яко изживяване, за което може би съм копнеела през целия си живот, без да си давам сметка колко безразсъдно силно го искам. Никога не съм имала възможност да преживея нещо наистина мега огромно за мен, с някой който да стиска ръката ми и да ме гали нежно. Не съм успявала да имам близък съучастник в силни положителни емоционални състояния. Все така се случва в моя живот, че в състояние на истински екстаз, човекът когото обичам никога не е до мене. Но нищо от това нямаше значение вчера, когато бях там.

За Металика или лошо или нищо

петък, юли 25, 2008

Когато опреш на камък

Най- общо казано, след като Цветан намери помещението в Надежда аз си представях един приветлив магазин, с приятелски настроени клиенти, с които да мога да споделям сутрешния си сок от прясно изцедени портокали.
Наистина много се старах и магазина достигна доста добро ниво за квартална зарзаватчийница. В повечето случаи успявах да убедя посетителите, че знам по- добре от тях кое е хубаво и кое не е. С течение на времето изучих хората, който пазаруваха.Не само знаех на какъв период от време идват и в какво количество купуват, но и подробности като това дали предпочитат по- зеленикави от жълтите ябълки, по- малки, по- грапави или с по- ясно изразени точки, дали харесват по- издължени или по- тумбести лимони, по- меки или възтвърдички, по- светли или тъмножълти... С други думи гледах съвсем сериозно на работата си. Всички имаха различни критерии за качество, затова в повечето случаи успявах да продавам добре. Хората бяха много доволни, от това което им избирам, защото бях научила точно какво им харесва.
Не успях да направя сутрешен фреш на никого. На повечето от клиентите си дори не научих имената, но между нас все пак имаше някаква връзка. Идваха редовно и успяваха да изпразнят не само джобовете си, но и да се разтоварят от проблемите си.
Често с Елица- моята приятелка- колежка, която назначих да прибира парите в чекмеджето, защото за мен това беше най- досадната и маловажна част от задълженията ми, провеждахме импровизирани анкети и проучвания по дадена тема. Когато влизаха в магазина хората просто се включваха в нашият разговор, заемаха позиция по дадения проблем, който обсъждаме в момента (обикновено другите заемаха моята страна в спора, което много ме радваше) . Организирахме си и нещо като ден по едикакъв си проблем и задавахме един и същи въпрос на всички (които преценим, че са достойни), обменяхме житейски опит, рецепти.... Беше забавно...
Безброй лица, безброй портмонета колко много пъти са ме карали да плача, колко много са ме разсмивали....
Но никога не загубвах основната цел- идеята да правя пари. И успявах.Печелехме добре, до момента, в който се наложи да изляза в майчинство. Елица не издържа дълго без мен (все пак не е лесно да вършиш всичко останало, пък и да прибираш парите в касата и да спориш с претенциозния ми съпруг за глупости, а и да се опитваш да създаваш приятна атмосфера за хората, които влизат в магазина). Бях някъде в края на осмия или началото на деветия месец от бременността, когато тя безмилостно ни заряза. Каза, че не може повече и напусна. Беше голям удар за мене, наистина ГОЛЯМ. Аз не можех да работя, а тя не искаше да го прави без мен. Това което бях изградила започваше да се разпада.
Моят мъж, естествено успя да наеме най- неподходящата продавачка. Впрочем,като изключим това, че не излизаше от своята любовна депресия момичето не беше лошо.Грешката `и бе в това, че сляпо следваше инструкциите на Цветан за работа, а като неговата жестока търговска политика няма друга на света.
Уютното ми магазинче бързо се превърна в студено и мрачно място, само защото вместо мен бе застанало момиче, което не можеше да разбере какво искат клиентите- усмивка, вежливост и да си похарчат парите. Хората се отдръпнаха и аз го усещах отстрани, но не можех да направя нищо, защото изпълнявах задължението си- да бъда майка.
Процеса беше бавен, но пагубно сигурен.
Междувременно детето ми стана достатъчно голямо, според мен ( на девет месеца) и аз реших да се върна на работа. Предателството ми към хората от " Надежда" трябваше да приключи в името на собствената ми облага.
Върнах се на поста си като с Цветан започнахме да работим на смени и да се редуваме в гледането на детето, в което той до момента не участваше. Този път не ми беше кой знае колко забавно. Да стоиш сама по осем часа и да не можеш да излезеш на обедна разходка из Ломско шосе беше малко скучно. Опитвах се да свикна, но адски много ме дразнеше факта, че мъжа ми не само не ми позволяваше да подреждам стоката по моя преценка, но и не можех да коригирам цените по никакъв начин.
И сега продължавам да съм тук- в магазина. Вече две години си седя и чакам. Някои се върнаха- най- верните клиенти, но има един много голям препъни камък- собствения ми мъж и неговата криворазбрана представа за търговия. Тъй като не мога да го уволня, защото ми е шеф, а няма начин да изляза на глава с неговия особен начин на мислене, сега стоя пред една голяма ?. Какво да правя? Не харесвам политиката на фирмата. Не харесвам цените. Не харесвам подредбата на стоката. Работата ми вече не ме удовлетворява. Проблемът е там, че през краткото си майчинство успях да изгубя не само клиентите си, а и управленската си позиция във фирмата. С Цветан не може да се спори, защото става лошо, а аз не искам да развалям брачните си отношения заради някакви си краставици например.
Депресирам се като стоя с часове без никой да отвори вратата на магазина, но не мога просто да напусна. Нямам възможност да "съживя бизнеса", защото не притежавам такива пълномощия.
Яд ме е. Яд ме е, че дадох страшно много от себе си, че за няколко години успях да създам нещо, което лековеверно беше разрушено за броени месеци. Знам, че всичко е възвратимо, но моят мъж не ме слуша ( в смисъл въобще не се вслушва в думите ми), защото той е шеф и знае по- добре от мен.
Аз не мога да работя в такава среда. Подтиска ме.
Няма да задълбочавам повече.
Разказах го съвсем общо, но това е истината. Неблагоприятните фактори са много, но основното е отношението но мъжа ми спрямо клиентите, което е меко казано грубо.
Ще ми се да съживя семейния бизнес, защото съм инвестирала много от себе си в него, но няма как да го направя без да накърня егото на съпруга си.
Не е невъзможно, но май е доста трудно за мен и все по- често започвам да се чудя заслужава ли си. Все пак фирмата е негова. Защо да полагам неимоверни усилия за нещо, което собствения му създател руши?
Къде е смисъла в цялата работа?

четвъртък, юли 24, 2008

пространство, в което се приближаваме и отдалечаваме

Глобалната мрежа е вестник, който ни кара да се чувстваме свързани.
Вестник, чрез който оповестяваме душите си.
Вестник, за който можем да се абонираме
и да се информираме за всяка жива и нежива душа,
с идеята да се чувстваме по- сигурни.
Глобалната мрежа е друг начин, по който да отмерваме времето, през което сме заедно.

вторник, юли 22, 2008

буфер

Имам двама приятели, които имат някаква странна връзка помежду си, но отричат да има каквито и да е чувства между тях. Само два- три пъти съм ги виждала заедно, все се срещам с тях поотделно. Той твърди, че не я харесва, но винаги когато е лошо времето я чака пред блока `и сутрин да я закара на работа. Тя все казва за него, че е " много зле", ама винаги ми разказва за срещите им. Той също ми споделя всеки път за нея. Много ми е забавно да слушам една и съща история с лирически отклонения и елементи на разсъждения от две различни гледни точки. Докато слушам разказите им никога не се издавам, че вече съм наясно с информацията от другия източник, само се подсмихвам. Интересното е, че когато след края дадена история се опитам да събера разказа в едно винаги има разминавания. Ако ги споделя с разказвача (независимо кой от двамата е) винаги чувам- " не е вярно! не беше така". Става още по забавно, ако се опитам да настоявам (нещо от сорта-" но как той\тя ми каза друго, не е било точно така" или " ти не си я\ го разбрал искал(а) е да каже..." ) впрягат се много и двамата и започват да спорят с мен кое точно как се е случило и защо той\тя се е държал(а) така. Познавам ги много добре, но те си общуват помежду си на различни езици, както аз си говорих с италиянеца на спирката, а когато аз се опитвам обективно да " превеждам" от единия на другия, след като съм изслушала и двете субективни версии положението става още по- заплетено. Чудя се да продължавам ли да се забавлявам( защото техните двувариянтни разкази на едно и също нещо са наистина много весели отстрани) или да ги оставя, въпреки че знам, че никога няма да могат да чуят истински духовните послания на другия.
Слизайки от автобуса в дъждовната сутрин чух клаксон на кола- погледнах, човекът в нея настойчиво махаше. Не го познавам, направих още две крачки, но той продължи да ми маха и свали стъклото. Италиянец- обясни на ужасен български, опитваше се да стигне до централна гара и искаше да му помогна. Усмихнах се, ама как да му обясня. Направо и надясно- само това ми се изтръгна от устата- напълно незадоволително, за да стигне до гарата. А той реши, че е достатъчно. Какво можех да направя? Обърках го. Но той беше толкова доволен от моето скромно еднодумно обяснение, че даже ми благодари( не разбра, че не съм свършила с насоките, а само се чудя как да му обясня). Не изчака да помисля, явно бързаше(дано да не е много). Ама и аз съм една... Махнахме си за довиждане и аз го оставих с ясното съзнание, че няма скоро да стигне до гарата.След пет минути се почувствах адски гадно. Горкия човечец, помисли че съм му помогнала, а аз най- вероятно само го обърках. Въобще не трябваше да се опитвам да го насоча, сигурно сам щеше да се оправи по- добре. Е, дано следващият, който попита да не е като мен.

петък, юли 18, 2008

Състояние

Тръгвам. Вървя. Искам възможно най- скоро да се отърва от това до болка познато скучно място. Бързам. Не се отклонявам от тесния път- не искам да се разсейвам в незначителни безизходни отсечки, за да не се налага да се връщам там откъдето съм дошла. Няма нужда да мисля- мога лесно да се водя по полъха на вятъра, галещ ме в гърба, но не мога да изгоня натрапчивите мисли. Къде отивам? Бягам от нещо ужасно досадно към друго още по- рутинно и клиширано.
Стигам подножието на ниско възвишение. Да го заобиколя ли? Няма ли да е по- лесно, ако не стигам до върха? Спирам за миг. Оглеждам се наоколо. Назад- неясен сумрак, а напред само тъмнина. Земята е суха и камениста, а звездите много, много далече.
Понасям се право нагоре, но вторачена в мишената загубвам идеята за целта. Явно съм се устремила към нещо, което не мога да достигна. Вятъра се обръща. Да се върна ли и аз назад? Няма смисъл. Уморих се. От себе си. От всичко. Ще поседна на студената земя да почина малко и да си помисля какво оставих назад и какво би могло да ме чака нагоре.

сряда, юли 16, 2008

студено

Най- накрая успях- без мишка. Отне ми десет минути, но все пак успях. А, какво исках да пиша ли? И аз точно не знам. Нещо от серията тъпи.Като чета разни блогове и все оставам с впечатлението, че всички са щастливи, че живота, макар и доста труден е някак подреден според личния план на всяка личност, че всеки прави точно това, което го кара да се чувства доволен от себе си, че всеки е създал свое идеално битие. Само аз ли се чувствам тъпа и незадоволена от себе си? Ехо, вие там от идеалния свят с изрядното душевно хладнокръвие, на вас говоря. Аз не се чувствам много добре. Как го постигате вие душевното равновесие, защото моето нещо куца? Все не ми достига една малка прашинка, за да бъда щастлива. Това ли било то реалността? Ми то много скучно, бе. Както ида е. Май пак съм прекалила с водката, но това не трябваше да го пиша, защото ми казаха да не пиша нищо в блога(б.р. лично имам в предвид, че то какво друго да е). Може да не знаете, но моят блог всъщност е много комичен. Снощи го прочетох целия и се смях от сърце. Добре, че нямам много посетители. Все пак за мен е важно самото писане.
И така мишката се скапа още от сутринта. До обяд, някак си я изнасилвах да работи, но сега съвсем отказа и едвам се справих с тия купища от бутони, за да стигна до тук. Ама, на- успях. А, защо ли толкова много исках? Каква беше тази физическа нужда насред полунощ? А, да заради живота. На гости ми беше една приятелка, която ми разказа за друга приятелка, на която живота много се скапал и то след десетгодишна връзка. И стигнах до извода, че каквото и да правим все сме си същите- неудовлетворени. Ние, с мечтите, копнежите, страстите и страховете си. Ни назад, ни напред. Уж крачим по широкия друм- създаваме, разваляме и после пак градим, а всъщност си оставаме едни и същи- едно затворено нещастно общество. Поне с мен е така. По- точно имам такова светоусещане. Прочетох го. Тъжно.
Аз поне не съм мръднала хич. Още се чувствам онова малко момиченце, което след много страх в една , хладна вечер, под закрилата и лекия полъх на трите високи брези, до самата улица, точно след мостчето усети първата целувка на устните си- най- нежното и красиво нещо, което и се беше случвало в живота.И след това всички правилни решения, винаги според обстоятелствата- най- верните, така че да не изневеря на себе си, да не се претопя(т. е. да не взема да слушам чалга или бог знае какво) да се запазя, но и да преодолявам- онова трудното и тягостно усещане дето все ме преследва. И защо пък това? Не е ли по- лесно да се гмурнеш в нищото и да престанеш да изпитваш чувства, да се предадеш на течението и да се потопиш в рутината. Стига, че вече май някъде между буквите се изгубих. Къде съм

бул. Европа

Ако се чудите къде са отишли конете- предполагам, че са влезли в лъскавата сграда да пасат зелено. Това е то реалността- да се чудиш тази ли сграда нещо е изпреварила времето си или къщата, която се отразява в идеално чистите `и огледални стъкла нещо не е сложена на мястото си. Всъщност кое точно не е наред?
1) прашната улица
2)каруците
3)знамената
или
4)нещо друго

понеделник, юли 14, 2008

Днес обидих един човек. Без да искам. Казах му нещо и аз не разбрах точно какво. Не знам въобще защо му го казах. Не че не мисля по този начин за него, но той не можа да разбере точно какво имам предвид и много се огорчи от думите ми. Когато осъзнах какво съм направила вече беше късно и той така бързо си отиде, че не можах нищо да му обясня (Абе, то кво толкова да му обяснявам ). Обаче като си тръгна ми стана много гадно. Тягостно, тежко и мъчно.Всъщност осъзнах колко съм го наранила с думите си и ме заболя два пъти по- силно.Почти и аз му се разсърдих, че се е осмелил да ми се сърди без да ме разбере. После се извиних, но не знам дали е достатъчно, затова сега се чувствам длъжна да го направя пак, въпреки, че знам, че никога няма да го прочете.
Извинявай.

петък, юли 04, 2008

неделя по пладне

По пътя Радотина- София се отклонихме някъде( честно казано и аз не знам къде точно) и скоро отбихме по тесен асфалтиран път , към изкуствен воден басейн с няколко "кея" и дървено мостче. На около километър и половина от колата си намерихме приветливо местенце, с галеща краката тревичка и нежна сянка на високи брези.
Тук правилата за риболов бяха почти същите като при чичкото с фургона, само дето рибата беше малко по- скъпа, но ние така или иначе почти нищо не хванахме.
Една бира време, разхвърляне на основния багаж и вече беше време за обяд. Сирене , домат, краставица и половин варена царевица.
След две разходки до колата за забравени вещи, реших да разгледам отвъдната страна на язовирчето, покрита с гъста борова гора, която ни пазеше от шума на магистралата. За да стигна по- бързо обаче избрах по- прекия път, който се оказа почти непроходим, покрит с къпинени гъсталаци, стволовете на които оставяха дебели кървави драскотини по краката ми. Реших да се върна при Яворчо, за да си поиграем на риболовци и просто да мързелувам под шарената сянка, защото краят на нашата съботно- неделна разходка наближаваше.

събота по обед

Слънцето над слънчогледовите ниви и над малкото язовирче, започна силно да жари и ние най- сетне се отправихме към крайната дестинация- село Радотина. Спряхме в центъра на селцето и мъжете напазаруваха набързо (естествено, бяха купили ужасни неща). Къщата, която трябваше да ни приютява в останалата част от уикенда не беше много далеч от кметството на Радотина. Огромна вила, но твърде разхвърляна.След кратък оглед и разпределяне на багажа установихме, че хладилникът не работи. Гадост. Но, беше време за обяд. Беше толкова горещо, че докато миех зелената салата на външната иззидана чешма, периодично поглъщах и изливах върху себе си малки количества бира , студяща се под струята на пръскащата се вода, за да мога да се разхладя.
Пресушаването на пластмасовата бутилка след около един час и половина изливане и отпиване ме доведе до неизбежното решение, незабавно да се отправя към стаята за почивка, докато не съм се строполила на хладната циментова пътечка.

селска разходка

Снабдена с достатъчно количество тютюн за деня и освежена от сутрешното радотинско кафе, поведох сина си на кратка разходка,с опознавателна и фотографска цел, криволичеща между тесните улички на селцето. Срещнахме едно магаренце, което кротичко си пасеше в собствения двор и докато убеждавах Явор, че не е редно да минаваме през желязната порта видях балкончето. Малко спретнато, китно и странно. Някак си, разположението точно на това място с изглед към улицата и отсрещният двор с магаренцето хич не му пасваше. Но балкончето беше уникално, със свой собствен бит и дух.
Скоро се прибрахме, за да опитаме от вече изстиналото домашно мляко, да съберем багажа и да кажем сбогом на Радотина и разхвърляната къща и да тръгнем отново.

някъде към 10- 10 и нещо

На третата сутрешна разходка из дивата природа, с Яворчо успяхме да намерим въдицата, която бях хвърлила по- рано в тревата. Преди участъка с шубраци и телена мрежа, срещнахме и двамата рибари. Единият- свеж и ентусиазиран, макар и да не бяха хванали нищо, с абсолютно трезв и бистър ум премисляше следващата риболовна дестинация. Другият въобще не можеше да мисли, след приключението, на което бе подложен.
Към 8,30ч. вече бяхме преодолели известен участък от магистралния път и след около километър и половина криволичене по ливаден коловоз, достигнахме малко спретнато язовирче, насред ниви със слънчоглед. До сами пътя имаше широка окосена полянка, няколко пейки, огромен навес с дървена маса, на два метра от която имаше голяма зидана пещ. Стори ни се сравнително цивилизовано и спокойно, затова решихме да прекараме на това местенце времето да обяд.
Веднага след ката излязохме от колата един сънит чичко отвори вратата на фургона си, разположен в началото на полянката и ни разказа ценоразписа.
Четири лева на човек и си плащаш рибата, естествено.Не много скъпо удоволствие, но за това пък напълно подходящо за втора закуска.
Докато Цветан си разпъваше въдиците, аз изсипах шест пакетчета 3в1 в бутилка от половин литър с мляко, опитвайки се да се разсъня. Кроасани, бисквити и последната трета "уникална комбинация" на Coca-Cola с кафе, допълнени с много свеж въздух и цигарен дим ме караха да се усещам добре.

сряда, юли 02, 2008

събота вечер

Тъй като бях проспала следобеда, а нямаше нищо свястно за ядене, единственият избор, който имах бе да изпържа кюфтета и картофки.Предприех самотна следобедна разходка из Радотина за кайма и лук.
По пътя попитах една баба, която копаеше нещо в градината си, дали вървя в правилна посока.Жената ме упъти, но в замяна ме попита на кого съм на гости. "На едно момче"- отговорих и продължих да вървя. Прекосих рекичката и стигнах до кметството. Снимах селското площадче с два паметника, разположени от двете му страни. Единствения човек, който ми позволи да го фотографирам, определено не беше в трезво състояние., но естествено и той , заваляйки думите ме попита как съм попаднала в селото.
На връщане се прибрах по друго, по- малко мостче. Направих много салата за бутилката водка, която на другата сутрин изхвърлих в боклука.
Намерих една изключително малко тиганче, в което всичко се пържеше ужасно бавно,но затова пък пасваше идеално на свръх мъничкият котлон.
След литър и половина бира, някъде към 12 вечерта се отказах от пърженето и прошепнах на Цветанчо, без да се обяснявам на околните, че си лягам. Проснах се на диван от шестдесетте години на миналия век и заспах мигновено в прегръдките на Яворчо.

бира и шкембе в неделя сутринта

Събудам се от наставленията на Цветанчо към Яворчо да се обърне към мен щом не му се спи вече. "Мамоо! Ставиййй!" Отварям очи- дърпа ми завивката с всичка сила. Протягам се към телефона и се напрягам няколко секунди, за да осъзная колко е часа. :7, 08. Слънцето пече,на Яворчо май му се пишка и не ме боли главата, защото съм пила само бира. Усмихвам се и ставам. Излизаме на двора- много мръсни прибори и 2 литра прясно мляко в бутилка от бира, което ни чака да го сварим. но първо закуска. Добре, че си нося пастьоризирано млекце в кутийка и корнфлейкс, за да я приготвя бързо. След бърза инвентаризация, установявам, че разполагам само с 4 цигари и решавам, че трябва да сме тихи, защото няма нужда някой друг да споделя с мен цигарите. Всичко тече по план и в девет решавам, че магазина вече трябва да е отворен. Приготвяме се за разходка, но установяваме, че портата е заключена. Трябва да намеря в коя стая си е легнал Цецо, за да открия ключа. Добре че си е извадил всички лични вещи на земята до леглото.
Тръгваме. По пътя правим много снимки, отново минаваме по голямото мостче. Малко по надолу, точно преди магазина, срещаме вчерашният брадат чичко, който ми позволи да го снимам. Ходи наперено със 7 кози и отворено стекче бира под ръка, докато една от бутилките вече е преполовена. В първия магазин има само един възможен вид цигари, купувам го и решавам да посетя и другия смесен магазин за още суровини.
Яворчо пожелава сокче и аз си взимам кафе. Сядаме на най- централното място в селото, нещо като съвременната чаршия и се наслаждаваме на утрото.

................................................................................

понеделник, юни 30, 2008

Моята съботна утрин

Имам няколко интересни снимки от нея, но мисля, че ще бъде по- добре първо да ви я разкажа.
Започва от 2,05ч. , когато Цветанчо ме събужда да ставам за риба. Оставил ме е , естествено да се наспя, колкото може повече, затова няма време за сутрешен тоалет и каквито и да е други глупости. Слагам инсулина на баба ми в тъмното (защото от 2 седмици няма мъж вкъщи, който да завърти две разкачили се кабелчета на тавана) и понасям възможно най- много багаж към колата. Пътуване- посока Златна панега. Чудничко местенце в нищото.
След около час и нещо път по магистралата към Варна ( с доста умерена скорост \мъжа ми би взел това разстояние за не повече от 45 минути, но човека, който ни караше бе доста.... може би флегматичен?\) се озовавам на границата между реалността и вълшебните приказки. Двамата мъже ме оставят в 4, 00 през нощта на една полянка, заедно с Яворчо, който естествено се събужда още със спирането на колата и поемат на двеста метра по- надолу из дебрите на река Златна панега.
Детето, след половин час преравяне на багажника на колата , намира една въдица и ме повежда и мен. Естествено след 10 метра Яворчо пожелава да го нося из едно доста мочурливо място като на всичкото отгоре плаче всеки път като види охлюв и аз не го взема.Между другото охлювите в онова странно мочурище са доста по- красиви от софийските.
Стигаме до място от където се вижда реката. Явор я поглежда и в очите му съзирам страх. Внушителна гледка на бурна и дълбока река и огромна кална пропаст и буйна гора. Двегодишния ми син е уплашен и се отказва да продължи напред из дивата природа, сред сумрак, по стъпките на татко си. Връщаме се, за да изчакаме да се развидели и да можем да направим втори опит с по- голям успех.
Добираме се до колата вече съвсем измокрени от обилната роса. Преобличам Явор и си събувам маратонките. Панталоните са ми мокри горе- долу до коляното, затова ги навивам. А сега закуска. Отварям на Яворчо разни вредни вкусотийки да хрупка и погледа ми случайно минава през етикет с надпис " извора на младостта". Какво ли пък е това?Боса, стъпила на студената росна трева в шест часа сутринта, взимам металната кутийка в ръката си, отварям я и отпивам. Елексир- кокосово мляко с перфектна свежест. Замислям се дали не е по- подходящо да го пия на някой морски плаж. Но, не и тук е добре, само дето няма време да се насладя докрай, защото Явор вече е разсипал солети по седалките и се забавлява да ги тъпче с крака.
Към 6, 30 сутринта предприемаме второ пътешествие, на което Яворчо е малко по- смел и пътечката ни води в област обрасла с коприва и гъсти храсталаци, настанили се върху изключително кална повърхност, но от другата и страна, да сами пътечката има здраво сложена телена ограда, зад която се простира някаква нива. След пет- десет метра навлизане в тази територия, Явор който нося с лявата си ръка, докато с дясната се държа за мрежата, се разплаква от копривите, които му се впиват в босите крачета и пожелава да го държа с другата си ръка, където да гледа към изгряващото слънце, а не към буйната река с непроходима гора. Няма как, трябва да се съобразя с детето- то има право и продължавам да вървя без да се държа за здравата опора, наречена ръждясала телена ограда. През пет метра обаче се появяват все по-големи срутвания на земната маса, по която върви пътечката. Тези допотопни ямички всъщност представляват отводнителната система на нивата, но те свличат надолу към пропастта и трябва да се прескачат, обаче как без никаква стабилна опора и с петнадесет килограма на дясната си ръка. Този път аз се отказвам и Яворчо ме подкрепя със същата солидарност, с която аз го бях подкрепила преди един час.
............................................................

понеделник, юни 09, 2008

Бутан

Преди две съботи бях на събора в село Бутан. Част от веселбата беше и концерта изнесен на площада от трите какички с червено бельо.

Много ми беше странно, че публиката не беше кой знае колко ентусиазирана от трите девойки, които според мен определено бяха атрактивни.

Абе, културна публика. Нямаше бутилки с бира, нито пък бурни ръкопляскания. За сметка на това, когато след половин час заваля, всички се разпръснаха за по- малко от пет минути.

сряда, май 28, 2008

в името на народа

Много искам да се похваля. Днес за първи път присъствах и бях пряк участник в съдебно дело или там както се нарича. Малко бях разочарована. Честно казано не е точно като по филмите , пък и съдийката не ми вдъхваше много респект. Абе кво се хваля то си беше пълен провал, имайки в предвид, че институциите, които ни съдят въобще не се явиха на делото, което сами заведоха в апелативния съд, заради една безобидна жалбичка, но както и да е. Искам да кажа: Дълга и широка. На 25 другият месец сигурно ще ходим пак в Кюстендил, а знаете колко обичам да пътувам, нали?

четвъртък, май 08, 2008

--

Ще завали ли или не?
Ще гръмне ли отново гръм или ще спре да свети слънцето над мен? А сега съм толкова трезва






------

Вече нищо не ме интересува. Всичко ми се струва толкова скучно и безмислено. Общото чувство, което ме е обхванало се нарича безнадеждност. И тази безнадеждност ме изпива и стопява. Превръща ме в мъртвост. Едно мъртво, безсмислено, сдухано същество, което се движи по инерцията на изгряващото слънце. Сякаш ме е обладал зъл, нечист дух, който не желае да напусне земите ми . Иска от мен да продължавам да бъда такава. Иска от мен да се предам. Нечистия ме гони през огъня от моя срам. Чувствам се обречена на пълна загуба. Достойнство и чест се превръщат в прах. И времето, и чувството...... Аз нямам личностно пространство..

Ода

Събуждам се и се сещам за нея.
Тя ме озарява всеки миг.
Тя ми дава нещо, но
незнам какво.
От нея вече не ми прилошава.
Ха, сега кажете:
Що е то?

----

Всеки ден и всеки час
искам да съм като вас.
Простички листенца- тъмни и смолисти,
капете в устата ми, чрез дим от листи.

09. 08. 2000г. сряда

Животът е наистина много странен понякога. Стига се до момент, в който в името на висшите цели и стремежи се пренебрегва основното- човешкото, нормалното, у всеки стремящ се към самоиздигане човек. В дни като днешния, в които усещам как губя контрол над първичната си ярост и животинските инстинкти, които уж трябва да притъпявам, всяка дребна подробност ме потиска.
Това не съм точно аз, а някакъв мой (нед)остатък, отражение на борещото се за оцеляване същество

някъде през 2000 г.

Преглеждайки живота си съвсем формално- отзад напред, аз виждам себе си в различни сцени.Понякога просто не мога да повярвам, че съм извършила това или онова нещо, което сега ми се струва толкова нелогично и нереално. Все пак се радвам, че с целия си този акъл съм оцеляла до сега, за да мога да се върна назад и да го видя така, както се е случило- идиотско и тъпо.
Смятам че всеки вижда себе си и своето минало не отстрани, а разглеждайки го отвътре навън.
И в крайна сметка се оказва, че губещи и победители няма, а само пространствено- времеви несъотношения с реалността, само потъпкване на личността и нейните ценности , за сметка на друга такава , която по този начин издига себе си като по- висша от унизената.
Удовлетвореност така не може да се постигне. Но как можеш да накараш някой да те оценява? И има ли въобще смисъл от това? Аз съм си аз и смея да твърдя, че познавам много добре себе си и възможностите си. Това, че не мога да накарам някой да ми повярва ми причинява доста болка и неприятности.

***

на Цветан


Душата ми не пее.
Тя носи жалък стон,
над който все се смее,
човекът в бял балтон.

Душата ми не грее.
И в сянка все стои.
И вместо да се смее
все тъжничко шепти.

Тя иска да говори
на твоята душа.
Не иска все да спори
за глупави неща.

Тя иска да обича
нежно твоята душа.
Без нужда да се врича
в бездушната съдба.

Душата ми е порив.
Душата ми е ръб.
Душата ми е молив,
за жалост доста тъп.

петък, април 25, 2008

До всички ВАЖНО СЪОБЩЕНИЕ:

Ще ставам леля!

МОЯТ БРАТ ЩЕ СИ ИМА ДЕТЕ!

ИЗГАРЯМ ОТ ЩАСТИЕ!

РАЗПЛАКАХ СЕ ОТ РАДОСТ КАТО МИ СЪОБЩИ ПРИКАЗНАТА НОВИНА!

ЧУДИТЕ СЕ ЗАЩО!?!

АМИ ТОВА Е НАЙ- ХУБАВОТОЩО НА СВЕТА!

НА НАЙ- ГОТИНИЯ БРАТ НА ЗЕМЯТА СЕ ПОДГОТВЯ ДА СТАВА БАЩА!

КАКВО ДА ПРАВИТЕ ВИЕ С ТАЗИ НОВИНА!??

ПРАВЕТЕ КАТО МЕН:

СКАЧАЙТЕ, ТИЧАЙТЕ, КРЕЩЕТЕ ОТ РАДОСТ, ПЛАЧЕТЕ

ТАНЦУВАЙТЕ

И КАЖЕТЕ НА ВСИЧКИ:

МОЯТ БРАТ ЩЕ СТАВА БАЩА


И ТОВА Е НАЙ- ПРЕКРАСНОТО НЕЩО НА СВЕТА!

СМЕЙТЕ СЕ

СЕ УСМИХВАЙТЕ
И

ПОЕМЕТЕ ДЪЛБОКО ДЪХ

И СЕ РАДВАЙТЕ,

ЗАЩОТО ТОВА

Е НАЙ- ПРЕКРАСНОТО НЕЩО НА СВЕТА

И КАЖЕТЕ НА ВСИЧКИ, ЧЕ

БАТЕ ЩЕ СИ ИМА ДЕТЕ!

вторник, април 22, 2008

Дурак или джурък

Днес намерих един много странен дървен уред у баба си. Нарече го джурък или нещо подобно. Моментално го забравих и се наложи да я питам пак как се нарича, но и тя за съжаление вече не можа да си спомни. Било за разбъркване на качамак. Интересно изобретение.
Много съм щастлива днес. Тъй като Явор явно тотално унищожи микрофона ни с лигите си, реших да си купя слушалки с микрофон. И ето ги в ушите ми- " Stone Temple Pilots" до дупка, докато всички спят зад мен. Много съм щастлива. Както в девети клас когато рано сутрин излизах за училище с уокмена, подарен от първото ми гадже и стигах пеша до Стамболийски или тичах, за да изпреваря трамвая и да се кача за една спирка след като видя, че е пред мен. Объркано го казах. Имам в предвид, че до училището ми тогава имаше четри или пет спирки с два трамвая, половината път извървявах пеша, защото още тогава си имаше задръстване на Константин Величков и Стамболийски и аз слизах на метрото и вървях пеша до спирката на пазара " Димитър Петков", като по този начин стигах с десетина минути по- бързо и на практика успявах да извървя това разтояние от две спирки докато трамваят движещ се по Стамболийски пресече Константин Величков. Сега пък много задълбах.
Не искам да ви оттекчавам много с баба, но съм длъжна да се похваля, че преди малко успя да си каже и трите имена, както и моминското. Повтори ги десетки пъти бавно сякаш и тя се учудваше на самата себе си, но беше сигурна: " ТАКА СА!" За ЕГН- то не можа да се сети-" ЕГН-то е от егенето". Така си е какво повече да му казваш.
Но вчера наистина ме изплаши. И тук е мястото да благодаря на наистина бързата реакция на "Бърза помощ".
"БЪРЗА ПОМОЩ" БЛАГОДАРЯ ВИ!!!
Може би за разлика от другите пъти, в които не съм ги споменавала от решаващо значение за светкавичната им намеса се оказаха думите " рак " и " карцином", които използвах, за да опиша състоянието на баба си.
Ето я и любимата ми " Creep" спомням си как превъртах десетки пъти касетката, за да я чуя отново и отново. Това беше отдавна едно лято прекарано на Голяновци. Първите момчета, първи дискотеки, първи водки, първи цигари, първите хапчета и опиати. Спомням си как се напушихме за първи път с моите приятелки ВиК, както ги наричаше Ани и слушахме Хиподил и се смяхме буквално до напикаване.
А сега не мога да убедя баба ми да `и сложа памперс. Не го била правила това никога и не искала. Е как да `и обясня, че и за това си има първи път.
Май прекалих с откровенията. Беше ми много приятно. Благодаря.

четвъртък, април 17, 2008

змиорката







Не се препоръчва за хора със слаби сърца и фобии към змиите!


Съжалявам, че видиото е с толкова лошо изображение, но умирах от страх. А Цветан все ми обясняваше, че това е най- хуманният начин да я умъртвим.А най- плашещото беше, че първите снимки `и направих съвсем самичка в кухнята, мислейки си, че студенокръвното животно вече не е на нашия свят, защото не мърдаше.





Издържлива гадинка се оказа, днес ще я готвим, дано вкусът `и поне, оправдае силните емоции, които изпитвах при умъртвяванито `и. Но така е с мъж- рибар, човек никога не знае, какво точно ще пристигне вкъщи след поредния улов