Привет,
намирате се в личното пространство на Таничка. Това е огледално копие на разхвърляната ми глава

петък, февруари 08, 2008

Както всяко нещо в природата, монадата, след даден период от време се обръща безвъзвратно и в човешкия живот . Понеже отскоро гледам смъртта в очи, които по принцип не съм свикнала да виждам тъжни, се замислих, от кога съм осъзнала плашещата сила на приближаващата смърт?Сетих се за един от първите ми детски спомени:Късно една вечер, сигурно съм била на около 4 години, не можех да заспя. Нещо ме беше изплашило много силно и колкото повече мислех за него, толкова повече се ужасявах.Започнах да плача силно, защото точно тогава осъзнах, че родителите ми няма да живеят вечно и най-вероятно аз ще съм свидетел на тяхната смърт.Тъй като майка ми не идваше да ме успокои, плачейки аз нахлух в стаята на нашите. Почти се учудих, че още са си там...Стана ми доста странно, че мама си беше легнала без да си облече нощницата...След като я изчаках да го направи отидохме в моята стая. Разказах и за мойте тревоги, а тя почти се разсмя.Каза ми, че това е съвсем нормално, че всички ще умрем все някога и че въобще не трябва да мисля за това.
След тази случка не съм мислила за смъртта по никакъв повод.Възприех я като нещо много далечно и мъгляво.До един час по английски в 6-ти клас.Урока беше за линиите на ръката.Всички се взирахме в линията на живота и тогава установих, че моята е съвсем кратка.Възприех го много стоически- просто вече си знаех, че скоро ще умра и постепенно животът ми започна да се променя в тази насока...
Понякога още се очудвам на това че съм тук в този момент.Не че съжалявам, но може би не се радвам достатъчно, обаче онова за което плаках онази нощ и за което повече никога не съм мислила започва да се случва.Един от най- близките ми хора изживява своите последни крачки в битието си. Баба ми умира.Ами нормално, ще кажете, че тя на колко години е вече?стига и толкова! Да ама не, защото аз не съм готова за това, защото не съм мислила за него, защото не искам, защото я обичам, защото ме е страх, както в онази далечна нощ, когато бях на четири. Обаче вече няма кой да избърше сълзите от очите ми, защото това не е детинска фантазия, защото е реалност.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Благодарна съм за всяко мнение