Привет,
намирате се в личното пространство на Таничка. Това е огледално копие на разхвърляната ми глава

събота, март 01, 2008

виждаме ли болката като си затворим очите?

Понеже словото ми ще е доста объркано и дълго, както "текат" и мислите ми, ще направя все пак един малък увод, за да прецените все пак има ли смисъл да четете по-надолу.
С упорито четене на вестници (всеки делничен ден) успях да се науча да не плача за всяка по-сантиментална статия, за болката в света в който живеем и дори за стоицизма, който проявяват някои обикновени хора.Обаче новината за това че някои хора не желаят да приемат малкото деца, останали в Могилино за свои съседи направо ме потресе. Учудена бях и от доводите им към протеста, който бяха организирали в квартала си: как щя ли да минават през това място, което е предвидено за нови жилища на изоставените, болни деца и колко лошо то ще влияе на психиката им!??!; как те ще обясняват на собствените си деца, какви са "онези- другите"които обитават техния квартал???? Ами извинявайте мили съграждани, обаче болката и нещастието съществуват, независимо дали живеят във вашия квартал, ТЕ са част от нашия свят!
И тук за мое огромно съжаление пак ще трябва да направя паралел между нашата страна и Испания, където хората виждат и знаят, че има физически и психически неизлечимо болни в тяхното общество, но въпреки това ги приемат като част от него.
Когато бях там , ходих на един квартален безплатен концерт организиран до супермаркета. Първото нещо, което ме впечатли, бе че имаше специално предназначено място(нещо като сцена срещу сцената) определено за хора в инвалидни колички, където те спокойно можеха да застанат и да ВИЖДАТ изпълнението на певицата, която гледахме.Често когато се разхождах срещах хора в инвалидни корички, деца болни от Даун и други неизлечими болести.Имаше хора, които се придвижваха, с помощта на роднините си в нещо като легла на колела, защото болестта им бе толкова сериозна, че дори не им позволяваше да стоят в седнало положение, но това не ги спираше да виждат света през собствените си очи и да бъдат част от него. След известно време свикнах с тези гледки, започнах да ги приемам като част от обществото и се замислих: къде са тези хора в България? Нима в нашата страна няма инвалиди???
Мога да ви кажа само колко хора в инвалидна количка познавам в собствения си квартал- двама. Има ли други? Не мога да ги срещна. За съжаление и те не могат да ме видят. Сигурно стоят затворени някъде, сами с болката си напълно изолирани от света, защото не само че той не е пригоден за тях, но и обществото НЕ ЖЕЛАЕ да ги приеме, отрича съществуването им.
Ще ви разкажа как обаче един "различен" човек, бе възприет от моя син, чието двегодишно съзнание смятам за напълно чисто и необременено от предразсъдъци.
Става въпрос за един дядо висок не повече от метър. Първият път, когато го срещнахме Явор, наистина се вторачи в него. Като го огледа по- обстойно и забеляза, че човекът едвам се придвижва с помощта на бастуна си, Яворчо сочейки го (все едно е направил невероятно откритие) започна да вика: "Дядо, дядо!". Беше учуден от ръста на човечеца, но пък и беше щастлив, че е разбрал какво всъщност е видял. Срещнахме нисичкият дядко още веднъж и Явор направо ме възхити с държанието си. Той застана срещу дядото, висок горе- долу колкото него, гледаше го в очите и се стремеше да му привлече вниманието, искаше да се запознае и да общува с него.
Ето това е нормалната реакция на "нормалния", необременен с предразсъдъци, макар и едва двегодишен индивид, към "различните" хора. Защо трябва да се чудим как да обясним на децата си , че има "други" деца - болни, изоставени, обречени, когато проблемът не е в това " как да обясним на някой друг", а в това- как самите ние да ги приемем като нещо напълно естествено. Защото светът не е съвършен, защото има много болка, страдание и нищета, която не трябва да отхвърляме от съзнанието си, а да застанем редом с нея и тя да бъде част от нашето ежедневие, но не за да се натъжаваме от нея, а за да`и помагаме, да се социализира, да бъде и тя част от нас- нормалните,здравите... щастливите...хора.

4 коментара:

  1. Страхотно си го написала, замисли ме. Хората, дори най-свободомислещите, най-либералните, се страхуват от различното. Независимо дали се касае за различен цвят на кожата, различни сексуални наклонности или водещи различен начин на живот. Страхуват се и ги игнорират. Синдромът на щрауса, заравят си главите в пясъка. Затварят се в малката си вселенка, където общуват със себеподобни и всичко останало извън този кръг ги плаши и просто не съществува. Защото така е най-лесно, не изисква никакви усилия. Не се налага да даваш шанс на човека и на себе си, да го опознаеш, да се докоснеш до красотата вътре в него, в главата му, в душата му. Тъпо е, Танче, но е вродено. Страхът от неизвестното. Защото ние, "нормалните" хора, не ценим какво имаме и не разбираме какво нямат те. Няма как да го разбираме. По този начин не се опитвам да оправдавам хората и дори себе си. Знаеш, че съм се сблъсквала с този проблем, защото и аз съм различна. Не в толкова краен аспект, но все пак хората са ме гледали "с едно на ум" при първата среща. И ги разбирам. Страхът е голямо нещо и е трудно да се изкорени.

    ОтговорИзтриване
  2. В нашата страна медиите ни заливат с отрицателна информация за убийства, мизерия, болести и т.н. но не с цел да ги поправят а с цел просто да си направят репортажа. Дори шоуто което течеше до скоро по БТВ наблегна на кадри които, няма как да не предизвикат отвращение и страх, може би трябва да се показва повече как би могло да бъде, как е в другите държави и тогава леко полеко нещата ще си доидат на мястото.Разбира се когато почнем да срещаме различните хора по улиците тогава ще ги приемем като нещо нормално, но докато ги виждаме само по телевизора ние ще изпитваме към тях само съжаление примесено с отвращение и страх, да не би да се заразим от тях по някакъв начин.

    ОтговорИзтриване
  3. Аз мисля, че общо взето медиите в нашата страна се опитват да показват реалността, такава каквато е, (от различни гледни тачки разбира се) но тяхна задача в никакъв случай не е да я "поправят", те само я отразяват. Гледайки деиствителността "през телевизора" ние сме тези, които трябва да я променим.Наистина ни заливат с мизерии, убийства и болести, но смятам че никой не се заблуждава, че живеем в една "розова", прекрасна страна.Ако си гледал внимателно репортажите за Могилино, сигурно си видял как живеят подобни деца в Англия, пък и в други домове в България.Не смятам, че трябва да следваме сляпо примерите на другите държави. Не може просто да копираме законите, нормативните уредби и правилата по които живеят хората в останалите страни НИЕ САМИ ТРЯБВА ДА ИЗВЪРВИМ СВОЯ ПЪТ и да се самоосъзнаем- какви сме, накъде сме тръгнали, защо се държим така и докъде ще стигнем.Съзнанието се променя отвътре и не може да се "наложи" по шаблон отвън, защото "другите хора в по- цивилизованите страни правят така".

    ОтговорИзтриване
  4. Даси призная знам за кой човечец говориш и колкото и смешно да прозвучи, когато го видях за първи път ми навя спомен за някой приказен герой. Незнам точно на кой просто чувството беше такова сякаш се връщаш в детските си години. А той все усмихнат и любезен и сякаш ти , а не той, търсиш контакт с него и недъгавото му малко изкривено телце остава извън полезрението ти. Имах клиенти мъж и жена които ми бяха едни от любимците. Жената в инвалидна количка, а мъжът 'и винаги неотлъчно до нея. И каква любов излъчва лицето му когато я обгрижва, въпреки че тя беше доста оправна. Двамата бързаха да се настанят всеки път колкото е възможно по-бързо, за да не притесняват другите, а и предполагам да не привличат вниманието върху себе си (т.е. да станат нормални макар и за малко), т.к. когато влезнат всички глави се обръщат и върху им се стоварват погледи изпълнени със съжаление или просто на досада, на каквито предполагам се "наслаждават" по цял ден. А те просто като всички останали искаха да хапнат и пийнат нещо или просто да си прекарат хубаво в събота вечер да речем. В училище ,когато бях 2-3 клас имаше едно момче от съседния клас, което беше в инвалидна количка също. Интересно е че това не ми правеше чак такова голямо впечатление освен в дните когато идваше с патерици. Странно че тогава някак се открояваше може би, защото се опитваше да се слее с тълпата. И почти успяваше само да не бяха тия патерици. Странно е, че при други обстоятелства друго дете обикновено би се гордяло с това, че е в този ден е различно и си има патерици, а другите не. Имах и друга клиентка инвалид. Тя имаше малък дефект в походката и може би нещо като лека форма на умствена изостаналост (от тези , които контактуват свободно със теб и сякаш душите им са по детски чисти. Няма да чуеш лоша дума дори за някой който се е отнесъл зле с нея.) Много обичаше да си говорим и със сигурност бяхме станали нещо като приятелки.
    С всички тези примери искам да кажа, че общуването с такъв тип хора не трябва да ни плаши и дори и да се првърне в ежедневие никак не е страшно, а понякога може да се окаже и доста приятно.

    ОтговорИзтриване

Благодарна съм за всяко мнение