Привет,
намирате се в личното пространство на Таничка. Това е огледално копие на разхвърляната ми глава

понеделник, юни 30, 2008

Моята съботна утрин

Имам няколко интересни снимки от нея, но мисля, че ще бъде по- добре първо да ви я разкажа.
Започва от 2,05ч. , когато Цветанчо ме събужда да ставам за риба. Оставил ме е , естествено да се наспя, колкото може повече, затова няма време за сутрешен тоалет и каквито и да е други глупости. Слагам инсулина на баба ми в тъмното (защото от 2 седмици няма мъж вкъщи, който да завърти две разкачили се кабелчета на тавана) и понасям възможно най- много багаж към колата. Пътуване- посока Златна панега. Чудничко местенце в нищото.
След около час и нещо път по магистралата към Варна ( с доста умерена скорост \мъжа ми би взел това разстояние за не повече от 45 минути, но човека, който ни караше бе доста.... може би флегматичен?\) се озовавам на границата между реалността и вълшебните приказки. Двамата мъже ме оставят в 4, 00 през нощта на една полянка, заедно с Яворчо, който естествено се събужда още със спирането на колата и поемат на двеста метра по- надолу из дебрите на река Златна панега.
Детето, след половин час преравяне на багажника на колата , намира една въдица и ме повежда и мен. Естествено след 10 метра Яворчо пожелава да го нося из едно доста мочурливо място като на всичкото отгоре плаче всеки път като види охлюв и аз не го взема.Между другото охлювите в онова странно мочурище са доста по- красиви от софийските.
Стигаме до място от където се вижда реката. Явор я поглежда и в очите му съзирам страх. Внушителна гледка на бурна и дълбока река и огромна кална пропаст и буйна гора. Двегодишния ми син е уплашен и се отказва да продължи напред из дивата природа, сред сумрак, по стъпките на татко си. Връщаме се, за да изчакаме да се развидели и да можем да направим втори опит с по- голям успех.
Добираме се до колата вече съвсем измокрени от обилната роса. Преобличам Явор и си събувам маратонките. Панталоните са ми мокри горе- долу до коляното, затова ги навивам. А сега закуска. Отварям на Яворчо разни вредни вкусотийки да хрупка и погледа ми случайно минава през етикет с надпис " извора на младостта". Какво ли пък е това?Боса, стъпила на студената росна трева в шест часа сутринта, взимам металната кутийка в ръката си, отварям я и отпивам. Елексир- кокосово мляко с перфектна свежест. Замислям се дали не е по- подходящо да го пия на някой морски плаж. Но, не и тук е добре, само дето няма време да се насладя докрай, защото Явор вече е разсипал солети по седалките и се забавлява да ги тъпче с крака.
Към 6, 30 сутринта предприемаме второ пътешествие, на което Яворчо е малко по- смел и пътечката ни води в област обрасла с коприва и гъсти храсталаци, настанили се върху изключително кална повърхност, но от другата и страна, да сами пътечката има здраво сложена телена ограда, зад която се простира някаква нива. След пет- десет метра навлизане в тази територия, Явор който нося с лявата си ръка, докато с дясната се държа за мрежата, се разплаква от копривите, които му се впиват в босите крачета и пожелава да го държа с другата си ръка, където да гледа към изгряващото слънце, а не към буйната река с непроходима гора. Няма как, трябва да се съобразя с детето- то има право и продължавам да вървя без да се държа за здравата опора, наречена ръждясала телена ограда. През пет метра обаче се появяват все по-големи срутвания на земната маса, по която върви пътечката. Тези допотопни ямички всъщност представляват отводнителната система на нивата, но те свличат надолу към пропастта и трябва да се прескачат, обаче как без никаква стабилна опора и с петнадесет килограма на дясната си ръка. Този път аз се отказвам и Яворчо ме подкрепя със същата солидарност, с която аз го бях подкрепила преди един час.
............................................................

1 коментар:

Благодарна съм за всяко мнение