Привет,
намирате се в личното пространство на Таничка. Това е огледално копие на разхвърляната ми глава

петък, юли 25, 2008

Когато опреш на камък

Най- общо казано, след като Цветан намери помещението в Надежда аз си представях един приветлив магазин, с приятелски настроени клиенти, с които да мога да споделям сутрешния си сок от прясно изцедени портокали.
Наистина много се старах и магазина достигна доста добро ниво за квартална зарзаватчийница. В повечето случаи успявах да убедя посетителите, че знам по- добре от тях кое е хубаво и кое не е. С течение на времето изучих хората, който пазаруваха.Не само знаех на какъв период от време идват и в какво количество купуват, но и подробности като това дали предпочитат по- зеленикави от жълтите ябълки, по- малки, по- грапави или с по- ясно изразени точки, дали харесват по- издължени или по- тумбести лимони, по- меки или възтвърдички, по- светли или тъмножълти... С други думи гледах съвсем сериозно на работата си. Всички имаха различни критерии за качество, затова в повечето случаи успявах да продавам добре. Хората бяха много доволни, от това което им избирам, защото бях научила точно какво им харесва.
Не успях да направя сутрешен фреш на никого. На повечето от клиентите си дори не научих имената, но между нас все пак имаше някаква връзка. Идваха редовно и успяваха да изпразнят не само джобовете си, но и да се разтоварят от проблемите си.
Често с Елица- моята приятелка- колежка, която назначих да прибира парите в чекмеджето, защото за мен това беше най- досадната и маловажна част от задълженията ми, провеждахме импровизирани анкети и проучвания по дадена тема. Когато влизаха в магазина хората просто се включваха в нашият разговор, заемаха позиция по дадения проблем, който обсъждаме в момента (обикновено другите заемаха моята страна в спора, което много ме радваше) . Организирахме си и нещо като ден по едикакъв си проблем и задавахме един и същи въпрос на всички (които преценим, че са достойни), обменяхме житейски опит, рецепти.... Беше забавно...
Безброй лица, безброй портмонета колко много пъти са ме карали да плача, колко много са ме разсмивали....
Но никога не загубвах основната цел- идеята да правя пари. И успявах.Печелехме добре, до момента, в който се наложи да изляза в майчинство. Елица не издържа дълго без мен (все пак не е лесно да вършиш всичко останало, пък и да прибираш парите в касата и да спориш с претенциозния ми съпруг за глупости, а и да се опитваш да създаваш приятна атмосфера за хората, които влизат в магазина). Бях някъде в края на осмия или началото на деветия месец от бременността, когато тя безмилостно ни заряза. Каза, че не може повече и напусна. Беше голям удар за мене, наистина ГОЛЯМ. Аз не можех да работя, а тя не искаше да го прави без мен. Това което бях изградила започваше да се разпада.
Моят мъж, естествено успя да наеме най- неподходящата продавачка. Впрочем,като изключим това, че не излизаше от своята любовна депресия момичето не беше лошо.Грешката `и бе в това, че сляпо следваше инструкциите на Цветан за работа, а като неговата жестока търговска политика няма друга на света.
Уютното ми магазинче бързо се превърна в студено и мрачно място, само защото вместо мен бе застанало момиче, което не можеше да разбере какво искат клиентите- усмивка, вежливост и да си похарчат парите. Хората се отдръпнаха и аз го усещах отстрани, но не можех да направя нищо, защото изпълнявах задължението си- да бъда майка.
Процеса беше бавен, но пагубно сигурен.
Междувременно детето ми стана достатъчно голямо, според мен ( на девет месеца) и аз реших да се върна на работа. Предателството ми към хората от " Надежда" трябваше да приключи в името на собствената ми облага.
Върнах се на поста си като с Цветан започнахме да работим на смени и да се редуваме в гледането на детето, в което той до момента не участваше. Този път не ми беше кой знае колко забавно. Да стоиш сама по осем часа и да не можеш да излезеш на обедна разходка из Ломско шосе беше малко скучно. Опитвах се да свикна, но адски много ме дразнеше факта, че мъжа ми не само не ми позволяваше да подреждам стоката по моя преценка, но и не можех да коригирам цените по никакъв начин.
И сега продължавам да съм тук- в магазина. Вече две години си седя и чакам. Някои се върнаха- най- верните клиенти, но има един много голям препъни камък- собствения ми мъж и неговата криворазбрана представа за търговия. Тъй като не мога да го уволня, защото ми е шеф, а няма начин да изляза на глава с неговия особен начин на мислене, сега стоя пред една голяма ?. Какво да правя? Не харесвам политиката на фирмата. Не харесвам цените. Не харесвам подредбата на стоката. Работата ми вече не ме удовлетворява. Проблемът е там, че през краткото си майчинство успях да изгубя не само клиентите си, а и управленската си позиция във фирмата. С Цветан не може да се спори, защото става лошо, а аз не искам да развалям брачните си отношения заради някакви си краставици например.
Депресирам се като стоя с часове без никой да отвори вратата на магазина, но не мога просто да напусна. Нямам възможност да "съживя бизнеса", защото не притежавам такива пълномощия.
Яд ме е. Яд ме е, че дадох страшно много от себе си, че за няколко години успях да създам нещо, което лековеверно беше разрушено за броени месеци. Знам, че всичко е възвратимо, но моят мъж не ме слуша ( в смисъл въобще не се вслушва в думите ми), защото той е шеф и знае по- добре от мен.
Аз не мога да работя в такава среда. Подтиска ме.
Няма да задълбочавам повече.
Разказах го съвсем общо, но това е истината. Неблагоприятните фактори са много, но основното е отношението но мъжа ми спрямо клиентите, което е меко казано грубо.
Ще ми се да съживя семейния бизнес, защото съм инвестирала много от себе си в него, но няма как да го направя без да накърня егото на съпруга си.
Не е невъзможно, но май е доста трудно за мен и все по- често започвам да се чудя заслужава ли си. Все пак фирмата е негова. Защо да полагам неимоверни усилия за нещо, което собствения му създател руши?
Къде е смисъла в цялата работа?

1 коментар:

  1. Позволявам си коментар, защото съм бил в сходна ситуация. Аз също бях вложил много от себе си, също имах сходни виждания за отношението към клиентите, но нещата се промениха. Да върнеш времето назад не можеш. Горещо ти препоръчвам да се оттеглиш НАПЪЛНО от цялото начинание. Започни нещо, само твое. Ако си била права ще постигнеш успех, ако ли не съпругът ти ще успее. В двата случая е добре за семейството. Който се провали от двамата ще получи ценен урок. При никакви обстоятелства не помагай на съпруга си без значение колко го обичаш. Ще бъде изтълкувано погрешно и със сигурност няма да бъде оценено по достойнство. Не смятай, че това е акт на егоцентризъм. След като той смята, че мнението ти е несъществено за него, трябва да получи ясен пример какво е да се лиши от него. Понякога човек трябва да падне, за да се научи да гледа и в краката си, а не само към собственото си его. Ако ли грешиш урока ще е за теб. И ако едни краставици могат да повлияят на семейните ви взаимоотношения е време да се замислиш и върху това. Колкото и грубо да звучи, но семейството също е форма на договореност между двама души, които имат общи цели. И ако тези двама души не могат да се разберат за едно магазинче, как се очаква от тях да вземат съгласувани решения за бъдещето на собствените си деца.

    ОтговорИзтриване

Благодарна съм за всяко мнение