Привет,
намирате се в личното пространство на Таничка. Това е огледално копие на разхвърляната ми глава

събота, февруари 09, 2008


Ако щете вярвайте, но моят син е Слънцето.Не ,не като прост епитет"слънчице" или "слънцето на мама".Той е Слънцето.Когато влезе в стаята те огрява винаги с усмивка.Когато те прегърне, те топли до дъното на твоята душа.А да ти даде целувка- това е най-разтапящия жест на света.Най-лошото е, че не мога да бъда строга с него.Но как да укоряваш Слънцето, за това че свети.Понякога се опитвам да му се скарам, а той навежда свенливо малката си главичка към земята и през сълзи на очи пак ми се усмихва.Какво да го правя, като ме погледне така?Не мога да му устоя и веднага забравям за хилядите бели, които е свършил и го преггръщам силно.

Още преди да се роди бях решила, че не искам да ме обича, а само да ме уважава.Повярвайте ми първите месеци много се стараех да не показвам нежността си към него, защото знам, че някога може да изпита жестока болка от моята липса.Но се провалих с гръм и трясък в това си начинание.

Да възпитаваш... отстрани изглежда лесно- следваш някаква цел и отстояваш позициите си докато я постигнеш, но когато насреща си имаш малчуган,така чист и неусквернен, топъл и чувствителен, не ти се иска да го моделираш.Искам да запазя в сина си първичното му начало.Не желая да го пречупвам, заради някъкви безсмислени принципи.Искам да си остане такъв какъвто е, да не се променя, защото той е Слънцето.

петък, февруари 08, 2008

Както всяко нещо в природата, монадата, след даден период от време се обръща безвъзвратно и в човешкия живот . Понеже отскоро гледам смъртта в очи, които по принцип не съм свикнала да виждам тъжни, се замислих, от кога съм осъзнала плашещата сила на приближаващата смърт?Сетих се за един от първите ми детски спомени:Късно една вечер, сигурно съм била на около 4 години, не можех да заспя. Нещо ме беше изплашило много силно и колкото повече мислех за него, толкова повече се ужасявах.Започнах да плача силно, защото точно тогава осъзнах, че родителите ми няма да живеят вечно и най-вероятно аз ще съм свидетел на тяхната смърт.Тъй като майка ми не идваше да ме успокои, плачейки аз нахлух в стаята на нашите. Почти се учудих, че още са си там...Стана ми доста странно, че мама си беше легнала без да си облече нощницата...След като я изчаках да го направи отидохме в моята стая. Разказах и за мойте тревоги, а тя почти се разсмя.Каза ми, че това е съвсем нормално, че всички ще умрем все някога и че въобще не трябва да мисля за това.
След тази случка не съм мислила за смъртта по никакъв повод.Възприех я като нещо много далечно и мъгляво.До един час по английски в 6-ти клас.Урока беше за линиите на ръката.Всички се взирахме в линията на живота и тогава установих, че моята е съвсем кратка.Възприех го много стоически- просто вече си знаех, че скоро ще умра и постепенно животът ми започна да се променя в тази насока...
Понякога още се очудвам на това че съм тук в този момент.Не че съжалявам, но може би не се радвам достатъчно, обаче онова за което плаках онази нощ и за което повече никога не съм мислила започва да се случва.Един от най- близките ми хора изживява своите последни крачки в битието си. Баба ми умира.Ами нормално, ще кажете, че тя на колко години е вече?стига и толкова! Да ама не, защото аз не съм готова за това, защото не съм мислила за него, защото не искам, защото я обичам, защото ме е страх, както в онази далечна нощ, когато бях на четири. Обаче вече няма кой да избърше сълзите от очите ми, защото това не е детинска фантазия, защото е реалност.

ехооооооо

ехооооо
ооооо
много съм щастлива!Най-накрая успях!
Толкова много неща тябва да споделя, но сега много бързам!
задачки кво да правиш? При първа възможност започвам най-сериозно.На прочелите го ЧЕСТИТО! Вече съм тук! И няма отърваване