Привет,
намирате се в личното пространство на Таничка. Това е огледално копие на разхвърляната ми глава

петък, февруари 15, 2008

всяко зло за добро

Четиринадесети февуари отмина като празен, скучен ден.Намеше подаръци- сърчица, нито мили целувчици, дори топла вечеря нямаше. Целият ден бях на работа и се опитвах да се сетя, за нещо, в което съм влюбена. Няма такова, нито животът, нито работата, нито любимия човек... Всички безкрайно много ги обичам, но за съжаление виждам съвсем реално негативните им качества, не съм заслепена от изкрящата им красота. Жалко, но не съм влюбена в нищо. Нямах повод за празнуване. И баба нямаше. Намерих я вечерта с доста почервеняло лице и стойности на кръвната захар над 27 единици. Естествено пак не можа да ми каже какво е яла. Баща ми `и дал чаша бира. Чаша бира в нейното състояние може и да я убие... Нека пие нали и тя е човек.
Тази сутрин я намерих в онова ужасно, неадекватно състояние. Не искаше да си пие лекарствата. Отне ми цял час да я накарам. "За какво са ми? Не ги искам! Нищо не искам! Остави ме!"- постоянна ми повтаряше. Не се предадох. Обяснявах и за всяко шарено хапченце по отделно. Все и казвах, че сърцето и е много болно( то си е така) за миг се почудих дали пък да не и кажа за разсейките, които видимо замъгляват мозъка `и. Не няма нужда. Тази информация (ако я възприеме адекватно, което е малко вероятно в нейното летаргично състояние) би могла да я съсипе още повече. Реших да `и направя чай, но тя каза, че иска кафе. Кафето за нея, с това високо кръвно и хронична аритмия, си е доста опасничко. Все пак се съгласих . Дори бях щастлива, че иска нещо, че не `и е безразлично, че има някакво мнение колкото и неадекватно за момента да е то. Направих `и едно слабичко турско кафенце, подсладено със захарин и успях да върна усмивката на лицето `и. Безизразните очи, в които допреди малко не виждах признак на живот, светнаха. Тя изпитваше наслада. Наслада от всяка глътка, от това ще е тук, от това че живее. След малко си изпи и лекарсвата. Беше видимо ободрена, съгласи се да я изкъпя. Е, всяко зло за добро. Сигурно и баща ми за това`и е дал чаша бира снощи ( надявам се да е за това). Да видиш как очите `и грейват както преди, дори да е само за няколко минути, си е истинско щастие.

сряда, февруари 13, 2008

мобифуния

В днешно време всички притежават мобилни телефони. Дори и дядовците с бастунчета, като ги питаш колко е часа, бъркат в джоба и поглеждат дисплея. Устройствата определено са се сраснали с нас, а използването им за разговор, вече съвсем не е основната им функция.
Обаче откакто ги използваме ми се струва, че приятното бъбрене по телефона се видоизмени. Незнам дали това е поради факта, че отчитането на цената е на всяка секунда след първата минута, според тарифния план или защото винаги звънят в най- неподходящия момент, но обаждайки се повечето хора прескачат етикецията (особено тези които попринцип не я обичат), набързо поставят въпроса, поради който са се обадили и щом тутакси получат отговор на интересуващото ги, припряно натискат червената слушалка.
Скоро една приятелка беше учудена от самата себе си.Въпреки че се обаждала от домашния си телефон, тя телеграфически използвала само едно просто изречение и затворила слушалката. Веднага след това си помислила: "Ама аз какво направих??? Не се представих. Не попитах старата приятелка, на която се обадих как е или какво прави. Дори не я поздвавих..." Да, днешните телефонни беседи са започнали да приличат на някогашния телеграф. Нещо повече, стига се до пълни абсурдизми. Ето един подобен разговор, който се е провел съвсем скоро и е напълно автентичен:
-Ало- вдига телефона женски глас въпреки че обаждащия очаква да му отговори мъж.Настъпва, няколко секундно мълчание, след което обадилия се многозначително изтрелва:
- А, къде съм???-има впредвид къде се обадил, защото си мисли, че звъни в едно кафе, не точно на определен човек, но кратката реплика прозвучава наистина абсурдно.
- Откъде да знам къде сте вие ми се обаждате по телефона!-онази от другата страна започва да се сопва
-В едно кафе ли съм???-опитва се да обясни ситуацията с повече думи сбъркалият
- Нямам представа къде сте.Кой търсите?
- Ми, обикновено на този телефон ми вдига едно момче... Мими ти ли си, бе??-няма начин ще трябва да се обясни по-обстойно "някоя позната е, ще се обиди ако и затворя сега"- мисли си той, въпреки че хич не му се иска да се " набутва" повече
-Не, не е Мими!!!
-А, ти си на Тихчо жена му, извинявай, сбъркал съм номера.
-Искаш си Тихомир ли до говориш???
-Не, не извинявай.Айде чао.

понеделник, февруари 11, 2008

Разни правила, разни принципи

Преди известно време бях на гости, в северната част на испанската провинция Кастилия и Леон, в един малък областен град. Голямо преживяване беше.Явор беше още бебешор на осем месеца...
Един топъл , слънчев ден (а там е доста топло и слънчево особено през август) една сънародничка- Лили, реши да ми покаже прелестите на града. За целта станахме рано и повървяхме няколко километра пеша до центъра, та да се поразходя(?) и аз да видя свят. Естесвено най-голямата забележителност на града- катедралата, я видях само отвън, нямало как да вляза с количката, защото имало стръмни стъпала.Е, добре- не рискувах, въпреки че много ми се искаше . Слънцето започна да "понапича" и предложих на "екскурзоводката" ми да се ориентираме към завършване на културно-образователната ни разходка. Запрепускахме обратно, по тесните централни улички. Умирах от глад. Неволно отправих жаден поглед към нещо приличащо на закусвалня.Лили ми обясни, че на това място правят най- хубавата тортия в града, но може би някой друг път ще я посетим да хапнем.Наистина трябваше по-бързо да прибера детето вкъщи, на хлад.

Стигнахме до някаква спирка.Оказа се обаче, че количката ми може да се качи само в специален автобус.Все пак се пробвах един-два пъти да я натикам, през тесните вратички, но уви. Чакахме около 30 мин., докато дойде автобус, в който да можем да се качим с количката.

По принцип, като правило всички се качват от първата врата, където шофьора упражнява и задължението си и на контрольор.Но с количка можеш да се качиш само от втората. Докато влизах с Явор Лили ми купи билет. Тъкмо се заоглеждах за място, където да се "подпра" с количката, когато останових, че има още три майки като мен. Какво пък толкова?!? Е, да, ама не! Шофьора на автобуса не пожела да тръгне.Нямало право да вози повече от две колички. Искаше да слезем.Аз последна се качих и въпреки дългото чакане, бях готова веднага да сляза.Лили обаче ме избута отново навътре и започна да крещи нещо на шофьора. Щели сме да слезем само, ако и върне парите за билетите, което той просто нямаше как да направи с тяхната система за таксуване. Започна да ми става неприятно. Още от малка мразя скандалите.Пък и закона си е закон.Щом автобуса е предназначен само за две колички... Обстановката се нажежи. Шофьорът упорито отказваше да тръгне и заплаши, че ще извика полиция. Останалите пътници също се включиха в данданията.Неможело да чакат полиция да разрешава проблема, трябвало веднага да слизаме, защота закъсняват за работа.

Преразказвам диалозите, защото аз лично не разбирах и думичка ,от това за което се карат. Тона , с който говореха ми се струваше ужасно завишен и ми идеше да потъна в земята от срам.Но Лили беше купила билета, следователно тя командваше парада.А и нито една от другите майки не желаеше да слезе. Едната- типична испанка, с хубаво пухкаво бебеце и скъпа количка, твърдеше, че се е качила първа и скоро я изоставиха в спора.Жената, която се беше качила втора, приличаше на пуерториканка, скромна и тиха и тя се настани на указаното за колички място и повече не се включи в разправията. А Лили и третата майка, която беше с още една по- възрастна жена(явно бабата на детето), продължаваха да крещят. Абе разправия в автобус. Досущ като в България.Само дето не знаех за какво иде реч и на коя страна всъщност съм.Постоянно побутвах Лили по рамото, за да я накарам да слезем или поне до ми даде информация как се развива спора.Все пак ставаше въпрос за мен.Тя нервно превеждаше откъслечни фрази и непреклонно стоеше на мястото си. Отстояваше принципите си, въпреки че ако дойдеше полиция веднага щяха да разберат, че пребивава нелегално в страната им.
След няколко минути, които тогава ми се сториха като цяла вечност в ада се стигна до споразумение, аз и майката която се беше качила трета да сгънем количките (които нямат право да се возят) и да седнем с децата си в скута.Да, ама мойта проклета количка не щеше да се прибере, блъсках я, удрях я, но нищо. Всички бяха вперили злобен поглед в мен. Видях в огледалото шофьора, които гледайки към мен, измърмори нещо с злорада усмивка и... най-накрая потегли.После Лили ми обясни, че изречението било някаква подигравка към счупената ми каличка.Тогава това не ме интересуваше, просто исках да изчезна от срам.Повярвайте ми по-унизена никога не съм се чувствала.Най- много ме беше яд, че не разбирах за какво си говорят.Целият път прекарах с наведена глава, не желаех, дори и неволно да срещам укоряващите погледи на хората.Чудих се В България как бих реагирала в подобна ситуация, но каквито и варианти да измислях, все стигах до извода, че в България е напълно абсурдна, дори и идеята за такава преживелица. Та нали у нас никой не спазва правилата и не отстоява принципите си докрай!?!
По време напътуването другите две жени със сгъната количка започнаха да си шушукат нещо. Всушах се в речта, защото ми се стори позната Ами да, по дяволите- те говореха на български. О, господи къде се намирах всъщност, в какво се бях забъркала. Три българки успяха да спретнат истинска циганска разпра, в един малък и красив испански град. Не можех да си простя, че моята количка беше повод, за тази унизителна случка и се ядосах, още повече.
Най- накрая дойде заветната спирка. Оказа се, че и другите българки слизат на нея.На вратата на автобуса, те пак започнаха да крещят нещо на хората за довиждане и когато вече бяха на улицата, по-върастната изплю от устата си една цветиста българска псувня, като към нея добави: "Дошли сме тук да им бършем задниците, а те не ни уважават!"
Странното изречение отекна дълбоко в главата ми. Помислих си:"Е, как да уважаваш този, на който плащаш да ти бърше задника???" Нищо не им казах. Изпушихме по една цигара, на улицата, обменяйки общи приказки и се разделихме. Всеки по пътя си. Всеки с грижите си.
Повече не излязох с Лили. Може би от страх, да не изпадна отново в подобна ситуация. И до днес не мога да разреша проблема. Как трябваше да постъпя, за да избегна грозната сцена и кое беше вярното в случая: правилото или принципа?
Отново се връщам на този свят.
Отначало нищо не виждам,
но бързо свиквам с мрака.
Случило ли се е нещо?
Печупени през мойта призма,
аз виждам само странно черни цветове.
Другото е сиво, грозно, мълчаливо.
Изведнъж, из под земята се ражда ЧОВЕК,
с форми светли, нереални, цветни.
Протягам ръка и тя пропада в него
и започвам да го чувсвам като галещ лъч.
Обаче, той желае да лети,
а аз съм тук закрепостена.
Оплитай гълъбче, фръкни...
желая ти доброто.
23.06.1998
Моят светъл ден отмина.
Утрото ще дойде пак.
Залезът, пламтящ като коприна,
сля се с призначния мрак.

Тъмно е навън сега.
Тъмно е и в моята душа.
В онзи малък ъгъл свита,
аз с усмивка съм прикрита.

Моят славен ден премина!
Аз се справих най-добре.
Моята любов се срина
и умря, за мен, едно момче
03.03.1998
Едва сега успях да осъзная,
че мракът не е само в мен.
И може би, поглъщащ ме в безкрая
и той си търси, своя розов ден.
09.07.1997
Зората в мен изгря,
пробуди любовта.
Огнено червено слънце,сля с небето, планината.
Страстни, нажежени чувсва в мен пулсират.
Душата ми се слива с твоята душа.
Небето се избистря-
става светло и изкрящо.
Сърцето се вълнува-
любовта бленува.
Обич- чувство южно.
Обич в мен изгря.
Тя е старта на деня.
Тя е края на съня.
Тя е светлина в моята душа.
С нея знам, не ще умра.
06.04.1997г.6,30 a.m.

Мойте чувства

Сипе се росата,
цветята си цъфтят,
а чувсвата във мен,
непристойно се топят.

Кърваво поточе,
във сърцето ми клокоче,
Мокри ми очите
и ми закрива бъднините.

Душевни мъки ме терзаят.
Гласовете в мен ридаят.
И виждам хората освирепели,
за плътски страсти са обезумели.

Чувствам тялото си омърсено
и много озлобено.
Но пречупено, през призмата на моите очи,
още по-силно ме боли.

Не мога вече да търпя.
Желая да умра.
Това е мойта дума- мой закон.
Това е и последния ми стон.
17.03.1997г.
Поточе, бистричко клокочи
и радва всички хора вред.
Поточе от надежда сочи,
пътят ни напред.
04.03.1997г.

28.12.1996

Белият сняг пърха навън,
Всичко е като на сън.
Мойто съзнание отлита сега
и заживявам с радостта.

Любовта е птица, волна и щастлива,
но животът я представя уродлива.
Снегът се сипе и земята покрива,
но отдолу си остава сива.

Обещание след обещание,но какво от това,
щом нито едно не е изпълнено сега.

А снегът се стопява
и дори зоблуда не остава.

Представлението свърши!
Тръгвайте, СЕГА!!!

Представлението свърши
и не ракопляскайте така.

Обида

Защо заспа?
О, сън блажен!
Ти взе я и посипа
я с орехови ядки.
Защо живя?
Защо умря?
Но как, как тъй заспа?
(И аз го искам, да!)

Ветрец подухва,
но навява плесен.
Славей пее,
но не е песен.

Някой развали магията!!!
И звездите посипа с катран.
Някой развали магията.
А кои е той, незнам.

Защото, ако знаех
той вече щеше да е мъртав.
Ако бях запомнила съня и кода,
щях да ида там...

Но уви, дългът ме чака.
Вятър плесен вее,
чучулигата не пее.
Животът си тече,
животът продължава,
в сърце обидата напича
и друга наближава.

Моята илюзия

Днеска бе прекрасен ден,
в него бях щастлива.
Чуден ден-одухотворен.
Аз бях толкова игрива.

Бях сама, не бях самотна.
Бях със моя идеал добър.
Бях учудена от туй, че съм грамотна
и, че мога да чета от книгата вълшебна,
книга тъй целебна и потребна-
мойта златна книга на мечтата.

Ето, аз пак съм при нея
и нежно разгъвам лист по лист.
Чета я и си спомням за змея
и за онзи жалък глист,
унищожен от самотата.
"Ха!"-със смях аз спомням си играта.

Продължих да летя по висините,
припомняйки си за игрите.
Аз летях със ветрове,
но не вярвах, не , не, не.

Бе тъй просторно и чисто,
неусквернено, добро, незамърсено.
Не беше нищо необикновено,
но беше толкова вълшебно.

Отново бях при старите приятели
и те се радваха, че пак съм тук- при тях.
Приятели- добри, а не предатели,
с каквито доскоро играх.

Бях приятелка със зверовете,
пак бях смела и добра.
И когато казах аз: "Простете."
другите с насмешка отговориха: "Ура!"

Беше тъй прекрасно, неземно,
беше нещо съкровено.
Беше изпълнение на моята мечта,
в нея бях с другите-а не сама.

После, внезапно нещо изшумя,
удари гръм.
Аз усмихнато отворих си очите
и видях, че всичко беше сън.

неделя, февруари 10, 2008

Живея ли?

Съвсем се обърках и нямам представа
за време, за място, за цел в таз забава.
Животът- забава?Така ли? О, не!
По-скоро-забрава, нали!?

Съвсем се обърках в тази забрава-
кои са добрите, кои врагове.
На кой да разчитам,
когато съдбата зове.

Да вярвам ли? О, да-така е сега-
самотно и пусто в тази душа.
Да вярвам ли?Не!Не може така-
да се лутам сама
в тази тъма.

Срашна какафония е светът без церемония!
Живея ли? НЕ! Съществувам ли?Да,
но само така,
без да знам за какво да умра.

на Бойко

Съжелявам, изиграх те
и със твойте чувства
подиграх се.
Извинявай, аз не исках-
мойта ярост ме подтикна.

Аз сърцето ти пробих
и със смразяваща дъха любов
те нараних.

Не мога с името" любим"
да те наричам,
защото друг
обичам.

Съжалявам, че не казах го веднага,
но твоите очи и твоите ръце
не ми позволиха
да кажа "Не".

Съжалявам, че не го направих,
но просто се забравих,
отмъщение желаех
и за твойте чувсва
аз нехаех.

На село

Лек ветрец подухва,
сипе се синчец,
трендафилът е набъбнал,
с розов, мил нюанс,
доматите в градината,
зад къщичката стара,
порастнали са вече по-големи,
но все пак, все още са зелени.

Котката ми стара
идва пак при мен.
Тя си има котенца
от онзи ден.
Ще `и дам храна-
мъничко млекце-
още топло, несварено,
от Дора-кравата
току що е надоено.

Сутрин е , рано е,
тъмно е още.
Но петелът вече пя.

Ще ида да взема на кокошките яйцата
и може би ще видя изгрева зад планината.

Идилия-селска, прекрасна
Идилия- чудна и ясна
Обичах те аз страстно,
а ти не ме разбра.
Измами ме ужасно
и с мен се подигра.

Харесвах те безмълвно,
а ти това прозря,
надсмя ми се тъй страшно,
и мене поруга.

Любовта, това не намали
и копнежът ми по теб не промени,
тогава ти жестоко ме подлъга
и на шега с любовта си ме залъга.

Заплетена в интриги,
объркана от любовта,
ти върза ме с вериги
и ме остави в самота.

Сега живея само с мечтата
и дори прощавам ти играта.

Благодаря за всички чувства що у мене породи...
И за мъката от любовта дори...

Обичам те любими...
За мъката, която ти ми пичини-
прости ми!



Ела при мен, ще бъдем двама в небесата
и на птицата на любовта гордо ще седиме на крилата.

Той и Тя

Ето той нещо `и шепне в ухото,
тя му разказва забавни неща.
Смеят се заедно,силно и ясно
и пак се прегръщат сега!

Майска гора

Чудна е гората
особено през май
Тя раззеленява се тогава
и преражда се и подмладява.

Ручеите и красиви
махат свойто облекло
и започва да живее
истинското същество.

Птичките `и волни и щастливи
чуроликат радостно в захлас
и пеят с най- нежния си глас.

Полянките, обагрени в зелено вече,
смеят се щастливи,
че сега са по-красиви.

А дърветата, облечени в цветна пелерина нова,
със разпукали се райски цветове,на свежест и прохлада ни ухаят
и на нежни духове.

Това е тя- гората волна,
родила се отново в пролетта.
Радостна, щастлива и доволна,
че пак е станала обект
на свобода и красота.