Привет,
намирате се в личното пространство на Таничка. Това е огледално копие на разхвърляната ми глава

събота, март 01, 2008

виждаме ли болката като си затворим очите?

Понеже словото ми ще е доста объркано и дълго, както "текат" и мислите ми, ще направя все пак един малък увод, за да прецените все пак има ли смисъл да четете по-надолу.
С упорито четене на вестници (всеки делничен ден) успях да се науча да не плача за всяка по-сантиментална статия, за болката в света в който живеем и дори за стоицизма, който проявяват някои обикновени хора.Обаче новината за това че някои хора не желаят да приемат малкото деца, останали в Могилино за свои съседи направо ме потресе. Учудена бях и от доводите им към протеста, който бяха организирали в квартала си: как щя ли да минават през това място, което е предвидено за нови жилища на изоставените, болни деца и колко лошо то ще влияе на психиката им!??!; как те ще обясняват на собствените си деца, какви са "онези- другите"които обитават техния квартал???? Ами извинявайте мили съграждани, обаче болката и нещастието съществуват, независимо дали живеят във вашия квартал, ТЕ са част от нашия свят!
И тук за мое огромно съжаление пак ще трябва да направя паралел между нашата страна и Испания, където хората виждат и знаят, че има физически и психически неизлечимо болни в тяхното общество, но въпреки това ги приемат като част от него.
Когато бях там , ходих на един квартален безплатен концерт организиран до супермаркета. Първото нещо, което ме впечатли, бе че имаше специално предназначено място(нещо като сцена срещу сцената) определено за хора в инвалидни колички, където те спокойно можеха да застанат и да ВИЖДАТ изпълнението на певицата, която гледахме.Често когато се разхождах срещах хора в инвалидни корички, деца болни от Даун и други неизлечими болести.Имаше хора, които се придвижваха, с помощта на роднините си в нещо като легла на колела, защото болестта им бе толкова сериозна, че дори не им позволяваше да стоят в седнало положение, но това не ги спираше да виждат света през собствените си очи и да бъдат част от него. След известно време свикнах с тези гледки, започнах да ги приемам като част от обществото и се замислих: къде са тези хора в България? Нима в нашата страна няма инвалиди???
Мога да ви кажа само колко хора в инвалидна количка познавам в собствения си квартал- двама. Има ли други? Не мога да ги срещна. За съжаление и те не могат да ме видят. Сигурно стоят затворени някъде, сами с болката си напълно изолирани от света, защото не само че той не е пригоден за тях, но и обществото НЕ ЖЕЛАЕ да ги приеме, отрича съществуването им.
Ще ви разкажа как обаче един "различен" човек, бе възприет от моя син, чието двегодишно съзнание смятам за напълно чисто и необременено от предразсъдъци.
Става въпрос за един дядо висок не повече от метър. Първият път, когато го срещнахме Явор, наистина се вторачи в него. Като го огледа по- обстойно и забеляза, че човекът едвам се придвижва с помощта на бастуна си, Яворчо сочейки го (все едно е направил невероятно откритие) започна да вика: "Дядо, дядо!". Беше учуден от ръста на човечеца, но пък и беше щастлив, че е разбрал какво всъщност е видял. Срещнахме нисичкият дядко още веднъж и Явор направо ме възхити с държанието си. Той застана срещу дядото, висок горе- долу колкото него, гледаше го в очите и се стремеше да му привлече вниманието, искаше да се запознае и да общува с него.
Ето това е нормалната реакция на "нормалния", необременен с предразсъдъци, макар и едва двегодишен индивид, към "различните" хора. Защо трябва да се чудим как да обясним на децата си , че има "други" деца - болни, изоставени, обречени, когато проблемът не е в това " как да обясним на някой друг", а в това- как самите ние да ги приемем като нещо напълно естествено. Защото светът не е съвършен, защото има много болка, страдание и нищета, която не трябва да отхвърляме от съзнанието си, а да застанем редом с нея и тя да бъде част от нашето ежедневие, но не за да се натъжаваме от нея, а за да`и помагаме, да се социализира, да бъде и тя част от нас- нормалните,здравите... щастливите...хора.

четвъртък, февруари 28, 2008

малки кътчета

който не е хапвал финокио- ряпа да яде



погледа на продавача
това е най- свещеното място в магазина малцина са го докосвали
гъбки, репички и любимото ми селари пред него нашата целина бледнее
любимите ми италиански ябълки червените са много ароматни и хрупкави, а златната превъзходна не се нуждае от коментар


избран изглед встрани от погледа на продавача ето тези зеленчуци седят редом с мен по цял ден е, някой късметлии се мушкат в пликчета и заминават на разходка
Както вече знаете аз много си обичам магазина, не само защото той е първия плод на любовта ни с Цветан- първото нещо, което сме създали заедно, но и защото това място винаги ме зарежда с енергия. Представете си по цял ден да седиш из тази плодово- зеленчукова градина, да слушаш музиката, която харесваш и да си похапваш от каквото ти душата пожелае без да се притесняваш за килограмите. На всичкото отгоре постоянно влизат хора- познати, непознати, глупави, интелигентни, всякакви. И почти всички коментират нашата градина.И си разказват целия живот в магазина. Споделят проблемите си като на психоаналитик. И всички се възхищават на нашето творчество, докато не се загледат в цените. И тогава започват да псуват...

Но добре че не за всички цената е от решаващо значение.
И знаете ли кое е още по- готино? Че мястото си е мое- неприкосновено е. На много малко хора разрешавам да се докосват до моята градина. В нея само аз бера плодовете. Клиента винаги е прав и получава това което иска, но само ако знае точно какво иска.
Естествено имам си любимци(с дълбоки кесии), които винаги получават най- доброто.
Абе, обичам си работата какво да ви обяснявам. Повече друг път, ако имам сили...

вторник, февруари 26, 2008

магъзинъ

Е, смятам че е време вече да обясним що за етикет е "плод-зеленчук" и каква ще му е функцията занапред.
Малкото квартално магазинче са роди в зората на нашата любов с Ц. Направихме го почти за да има къде да я приютяваме през идващата зима. Естествено цялата идея беше на Ц., аз само участвах в реализацията на плана. Всичко което успяхме да постигнем благодарение на собствения си труд и усилия за тези седем години е с цената на много жертви и безрезервно търпение . Това с което аз се гордея обаче е, че не изгубихме себе си. В "борбата за хляба" не успяхме да се превърнем в онези мазни търговци, които с усмивка винаги ви лъжат и са готови на всичко за да пробутат стоката си.За тези години пазарът доста се измени, навлязоха големите вериги със съкрушителните си цени наложиха нови правила в продажбите на плодове и зеленчуци. И нашият магазин се видоизмени, обаче не по подобие на политиката на супермаркетите, където клиентът винаги е прав, дори да не знае какво си купува и как ще го яде. От "най-евтиното магазинче в квартала" нашето "дюкянче" се превърна в "корекома на Надежда"(фразата не е моя, а на удивените посетители ). Обаче ние пак си се гордеем с него.
Това е накратко във всяка следваща публикация под този етикет ще дообогатявам образа, който току- що създадох, ще има още много снимки, весели истории и най- важното- подробно представяне на нашата търговска политика .

една малка скоба

Понеже някои виждат мястото ми като "разхвърляно",(на което аз въобще не се обиждам, а съм благодарна за изразеното мнение и популяризацията на моя блог) искам да обясня защо блогът се оказва неособена гостоприемен(ако не ви е удобно да посещавате съседката, докато си оправя леглото) и изглежда така неподреден. Естествено понеже си е моето място, блогът ми се явява като огледално отражение на мислите и настроенията ми. Проблемът идва от там, че не мога да опиша всичко в главата си така подредено както го виждам аз. През целия ден обмислям на каква тематика да бъде следващата ми публикация. Идват ми толкова много идеи и нахвърлям, толкова много чернови в главата си, че сядайки да пиша от "голямото избистряне" идеята вече се е замъглила да такава степен, че незнам за какво да пиша.Точно като сега.