Привет,
намирате се в личното пространство на Таничка. Това е огледално копие на разхвърляната ми глава

четвъртък, март 06, 2008

българин да се наричаш, първа радост е за тебе или приключението из българските институциии

Много съжалявам, че блогът ми някак не може да се впише в групата на забавните и да бъде разтоварващ за четеца. Напоследък все пиша на някакви сериозни теми. Не, не мислете, че не ми се случват хубави неща. Запознах се с бъдещата си снаха. Струва ми се доста приятна личност, тамън като за жена на брат ми.Историята, която искам да ви разкажа е доста дълга, объркана и предполагам позната за доста от вас.Така че ако искате може направо да погледнете последното изречение, но все пак аз ще продължа, като се надявам да вникнете в силните чувства, които ме подтикнаха да я напиша. За съжаление най- силното чувство, което изпитах докато се случваше всичко това, което ще ви разкажа по- надолу, бе чувството на срам от това,че съм българка и живея в такава страна.
Дети, моята бъдеща снаха, дойде в България само за няколко дни- да си извади нови документи за самоличност, тъй като още преди година се беше развела, но все още не бе сменила старото си фамилно име по мъж, с моминската си фамилия.Предвидливо бе платила три цифрена сума на адвокат, който да узакони развода `и направен в Испания, пред българските власти и да извади ново съдебно решение за промяна на името `и.
Нещата изглеждаха горе-долу простички.С решението за промяна в името и легализирания си и преведен на български език развод Дети трябваше да отиде в близкия областен град и за три дни да се сдобие с нови документи. Щяха да `и останат няколко дни да посети близките си и да ни дойде още веднъж нагости в София.
Обаче в иначе точния си план моята бъдеща снахичка бе пропуснала една дребна подробност- че идва на територията на България, където бюрокращината няма край.
Ако употребя изразът "ходене по мъките", за да опиша разправията с българските държавни институции, с които се сблъска, опитвайки се да подаде едно най- обикновено заявление, ще се изразя доста меко. Още първият ден тя се впусна в оплетеният, безкраен, пълен с безброй коридори и вратички лабиринт на българските държавни институции. Родена през 78-ма година Детелина притежаваше син на цвят акт за раждане, както всички нас. Обаче от общината в родния `и град `и обяснили, че този документ е остарял( не че е невалиден , но един вид с него не може да се свърши никаква работа) и трябва да си направи нов- жълт(!???!)
Щеше ми се набързо да разкажа сухите факти около нейното десетдневно пребиваване по българските земи, на тук не мога да не направя едно лирическо отклонение.Тази смяна на акта за раждане много ми напомня на смяната на регистрационните номера на автомобилите.Чудя се защо един документ, независимо какъв, издаден от държавните органи на нашата страна, спира да важи след известен( или неизвестен) период от време и трябва да се преиздава по неясни причини. Безсмислицата ми се струва особено абсурдна, когато става въпрос за акт за раждане- събитие което не може да се промени във времето. Та нали този документ удостоверява един извършен акт във физическия аспект на думата, раждане на една човешко същество- събитие, което не е логично да има давност???
Колкото и безсмислено да звучи всичко това, то бе само началото.Оказа се, че въпреки че Дети притежава юридически документ, издаден от българския съд за смяна на името си, разводът `и, извършен и узаконен Испания, преведен и легализиран на български е един вид невалиден тук.
Изнервена служителка от общината в Червен бряг, изпрати Детелинка в София, за да сложи на българският превод на документа за развод печат от външно министерство.Без този печат не можело, дори да се издадат нови документи за самоличност. Горката ми снахичка хваща първия автобус за столицата и идва при мен силно обезпокоена дали ще успее да свърши работата си в оставащите 6 работни дни от престоя си. Рано сутринта на другия ден ние двечките тръгнахме на обиколка из софийските учреждения, в търсене на незаменимия печат- апостил(най- висшия сред висшите). Естествено общинската служителка от Червен бряг беше дала неточна информация. От първата институция, към която ни бяха упътили ни прена сочиха към друга.Оказахме се втори на опашката, която се беше за формила пред " бюрото за печати апостил", но тава не попречи на някои по- съобразителни съграждани, типично по български, да ни прередят при отварянето на вратите на учреждението, което стана в десет сутринта(?)
От въпросното място ни увериха, че не могат да сложат така необходимия ни печат на българския вариант на развода, тъй като испанския оригинал не е снабден с апостил.Напълно логично. Препоръчаха ни, за да бъде всичко изрядно да върнем документа в Испания, където да му сложат апостил, защото иначе не важел пред българските власти.Стана ми чудно обаче как така Дети има съдебно решение за смяна на името? Нали тази промяна произхождаше именно от документа `и за развод. Защо за една институция испанският легализиран превод на развода важеше, а за друга нямаше никаква стойност? Нима общината в Червен бряг е по- висша инстанция от областния съд?
Преди да се решим на стъпката да върнем документа в Испания, с което престоят на Детелина щеше доста да се удължи минахме и през испанското посолство.Там обаче също не можаха да ни дадат някакво правдоподобно обяснение или дори напътствие за разрешаване на проблема.
Много ядосана ( да не казвам разярена ) Детелина се обади на адвоката си и му вдигна страхотен скандал, защото той беше човекът, който я бе уверил още в Испания, че апостил на решение за развод не е необходим.След монолога на висок тон на снаха ми, човекът от другата страна на линията явно се впрегна и обеща веднага да иде до общината " да оправи нещата".
Ще съкратя подробностите за продължилото четири пълни работни дни приключение на Дети с държавните институции. Разказах точно тази част, защото бях непосредствен участник в нея и през цялото време ме беше срам от неприятностите, които собственото ми държава причинява на една обикновена жена, живееща в чужбина.Това с което се гордея е че Детелинка прояви изключителен стоицизъм и УСПЯ( как сега да `и откажа ръката на брат си !)След още два дни чакане пред различни гишета и кабинети, странстване от родния `и град , до Червен бряг и областния град Плевен, от общината, през съда, до полицията, тя най- накрая подаде заветното заявление за преиздаване на лични документи.
Лошото е че едва ли ще остане с добри впечатления от кратката си " почивка " в България, след разправиите и унижението, на което беше подложена през тия няколко дни. Притеснява ме и факта, че след този сблъсък с българската държава Детелинка едва ли ще изпита скоро чувство на носталгия към родината си.
Иначе и тя мисли като нас. Че нашата европейска татковина е прекрасна, пълна с образовани, красиви и умни хора, и живописна природа. Едва ли обаче седем годишното `и дете ще научи някога " Аз съм българче" и ще може да пише на майчиния си език, и може би така е по- добре.
За да не ви затормозявам повече със собствените си житейски дилеми ще оставя коментарите във ваши ръце, но все се питам промени ли се нещо в България откакто сме официални членове на Европейския съюз? А вие чувствате ли се европейци?

Аз съм българче
и всичко родно
любя тача и милея...