Привет,
намирате се в личното пространство на Таничка. Това е огледално копие на разхвърляната ми глава

сряда, март 26, 2008

подаръкът

Тъй като моят мъж не обича подаръци, а аз страшно много обичам да правя изненади, трябваше да измисля начин да му поднеса подаръка за рождения ден като избегна укорителния му поглед и фразата: " за какво ми е това!?!"

Според мен доста отдавна трябваше да си смени въз старата и ожулена Motorola, но тези неща за него така или иначе нямат никакво значение. Обаче преди няколко седмици, неволно между другото в разговор на съвсем различна тема, Ц. сподели с мен, че малко се притеснява като извади " ретро " мобила си. Не че нещо му пукаше, по точно му се виждаше станен начина по който хората се взираха в телефона му.

И така се зароди идеята ми. Идваше 38- мия рожден ден на Цветанчо и това беше идеалният ми повод.

На 25-ти- ден преди събитието отидох в М-тел, избрах и закупих, така желания модел апарат. Това бе най- лесната част. От тук нататък трябваше да измисля начина, по който да му го поднеса, като избегна неудобните въпроси от сорта: "Колко струва? " и "Защо даваш пари за глупости?"

Първата ми идея бе да сложа апарата в кофата за боклук, но после я отхвърлих като доста рискована. Nokia- та трябваше да остане в магазина ни. Не можеше да я пренеса вкъщи, защото вечер Цветан идва да ме взима от работа и страния пакет нямаше да мине незабелязан.

Споделих с продавача на телефони(т. е. сътрудник продажби, както му викат) че мисля да " поразцъкам" малко GSM-а докато му падне батерията, като му направя нужните настройки.Служителят от М- тел, който редовно си купува кашу от нас, силно се възпротиви на моята идея- " Как така?"- каза ми- "Няма да му го пипаш! Той си е негов подарък и трябва да му го дадеш с кутията. Оттам насетне той да се оправя- да си слага настройки,да си го зарежда..."

Като излязох от офиса на М-тел се замислих върху думите му и установих, че е прав. Нищо, че на Цветанчо му се вижда сложно да запише дори нов номер в телефонния си указател, а аз му поднасях Nokia със слот за втора карта с памет, с камера и още бог знае какви екстри. Ако исках някога да се научи най- накрая да борави с тези джаджи, трябваше да не му ги взимам от ръцете с думите: " Дай да видя какво не можеш. Аз ще го направя"

Бях много щастлива, че съм избрала толкова хубав( според мен) подарък. На няколко пъти силно се изкуших да си пъхна сим картата в него, но се сдържах.

Реших да напиша една " кратка" поздравителна картичка, която почти се превърна в любовно писмо, в което най- отдолу, със ситнички букви, написани наопаки на листа дадох указания къде се намира подаръка. Завито на руло, вързано с розова лентичка (по- скоро беше парцалче от връзките с пресен лук), на която написах: ВИЖ МЕ , скрих писмото- ЧРД в плика с лютите чушки, който се вадеше рано сутрин, още с отварянето на магазина.
Телефона скрих в най- долния кашон с портокали, в ъгъла, най- отдолу, така че и да погледнеш кашончето, ако не поразровиш, не можеше да се забележи.
Важният ден дойде и аз изгарях от нетърпение, да чуя реакцията на Цветанчо, когато открие писмото и изненадата.Към 9, 30 сутринта вече не ми издържаха нервите и му звъннах да го питам дали е открил онова нещо в лютите чушки. Каза, че го е видял, но има много работа и не го е прочел. Цветан никога не изневерява на себе си, дори и на рождения си ден работата бе на първо място и нямаше свободна минутка, за да седне и да прочете посланието ми за ЧРД. Естествено, той не можеше и да предполага, че улисан в работата си, съвсем скоро ще стигне и до същинския си подарък, просто бе да иска. Имах такива подозрения още докато скривах подаръка, именно за това го бях сложила точно там. Няма как изненадите винаги крият и рискове, но тях може да предопредели само сюрпризираният.
Точно така се случило. Тъй като имаше голяма поръчка за портокали, съвсем ненадейно моят мъж се натъква на втората ми изненада, преди да прочете първата(което беше нужно, за да не се случи точно това, което е последвало, но нали си е такъв, няма нищо лошо).
Вадейки портокалите от въпросното кашонче, Цветан вижда онази "странна кутия" на дъното му, най- отдолу. Ето и първата му мисъл при вида и`:
"Напипах му далаверите на този- Тони Гърка от борсата! Ето о т къде има толкова пари. Това е някаква контрабанда, която случайно е попаднала при мен."
следващата:
"Не, не е възможно, това не може да е случайно. Сигурно е някакъв атентат срещу мен. Може да е бомба."
Оглеждайки внимателно кутията милият ми рожденик започва да се чуди дали да не извика полиция, за да я отвори и обезвреди.Гражданското му съзнание обаче не позволява да вдигне тревога, като притесни органите на реда, пък и една малка част от него все пак допуска, че е възможно, кутията да съдържа точно това, което е нарисувано на капака `и.
И през ум не му минава, че аз имам пръст в цялата работа, нали не е прочел обяснителното писмо. Тук се чувствам длъжна да вметна, че да надхитря Цветанчо, за мен е голяма чест и гордост.
Моят мъж, дори вика съседите ни- вестникари да дадат предположения за съдържанието на страното му откритие, като им споделя притесненията си- "или е бомба или са наркотици", убеден е той. След още няколко минути умуване той най- накрая се престрашава.Взима я много внимателно, вслушва се дали не тиктака нещо отвътре в нея и я изнася навън като я поставя на тротоара, на прилично разстояние от магазина. Изчаква да не преминават никакви хора и много леко и внимателно я отваря...
ТЕЛЕФОН.
ЦВЕТАН Е ЩАСТЛИВ.
И аз се усмихвам.
Все още не знае, че е от мен и е много горд с откритието си.
Чак когато разглежда всички дреболийки вътре и вижда гаранционната карта с дата 25 март се сеща кой е виновника за обзелите го емоции. Честно казано, малко се разочарова, че не е получил дар от съдбата. И тогава се сеща за писмото и всичко си идва на мястото.
Каза ми, че това което съм написала на хвърчащи листчета, пристегнати на руло с парцалче от лук, за него е много по- голям и ценен подарък. За мен обаче бе по- важно, че успях да го изненадам в абсолютния смисъл на думата.
Е, това е Цветанчо. Мога само да се радвам на всяка подобна случка и да го обичам още по- силно.Да ми е жив и здрав и все така да ме разсмива.
Не знам вие как се чувствате като четете тези глупости, но Аничка е права- като поогледах, установих, че мястото ми наистина е доста разхвърляно.Напоследък нямам много време- твърде много ангажименти с лица от фамилията, но въпреки това след всяка публикация главата ми се избистря. Е, какво повече да искам от горкия блог, той всъщност ми дава възможност да опозная сама себе си. Ето и последното прозрение, което ми дойде след премисляне на поредната публикация:
Много бъркам с представата си за баща си. Той не е от лошите, всъщност аз съм лошата дъщеря. През целия си живот не съм се вслушала в нито една негова дума. Не защото винаги е грешил, аз просто съм отхвърляла всеки негов съвет по какъвто и да е повод, за каквото и да е.Обаче когато преди няколко години осъзнах, че копирам(в пълния смисъл на думата) поведението на баща си, това съвсем не ме учуди. Казах си: "Много ясно, няма да се държа като майка си, я!"И тия дни осъзнах, че имам доста грешки спрямо него.Той наистина се опитва да създаде контакт с мен, по неговия си изопачен начин. И нещо друго- понеже се държа точно като него и не ме е страх да му кажа в очите, че не ми пука от неговите заплахи и съвсем естествено ми идва от вътре да му вдигам скандали за това, че ми държи сметка( аз на него се карам всъщност, а не той на мен, това осъзнах) съм го наплашила горкия човечец. След като се скарах с него преди известно време, той не посмя да се прибере няколко дни. Когато го заварих по- късно една вечер в къщи(при баба ми) той вече въобще не ми се сърдеше и се правеше, че нищо не се е случило, и си готвеше бобец. Чак ми стана мъчно за него тогава, аз съм много жесток човек. Мисля, че той с право се страхува от мен, точно както майка ми се страхуваше от него, защото аз съм пълно бощино копие.Ако не вярвате в това(все пак не го приемайте съвсем буквално, тате не трепери като ме види, просто през годините съм го научила да не се бърка в моя живот и че няма думата там) ще ви разкажа една скорошна случка, която доказва твърденията ми.
Тате купува На Яворчо, шоколадчета от тези на блогчета Kinder. Всеки вечер като ходим при баба Яворчо си взима по едно шоколадче, за награда, че `и е дал лекарствата. Онази вечер и баща ми беше там, даде на Яворчо две шоколадчета. Като ги изяде ми каза: "Мамо, оче тад"(в превод- още шоколад)Аз естествено казах- не, не може повече. Баща ми обаче- " Дай му на детето още малко бе, аз едно време така ли се държах с тебе!!!" "Няма пък да му дам"; " А бе дай му,бе" Детето ни слушаше и много добре ни разбираше. Баща ми стана и му даде още едно блокче шоколад, обаче Яворчо го държеше в ръцете си, гледаше към мене и не смееше да го отвори, защото знаеше че аз не съм съгласна да го изяде. Баща ми много се ядоса от този факт: " Яж, бе как може да те е страх от майка ти. Нали аз ти го давам. Виж аз съм по- голям от нея! ... Тя ли е по- страшна от мен? Трябва от мен да те е страх не от нея" Яворчо обаче отвари шоколадчето чак когато аз му разреших, с което естествено много се гордея, но не това има за цел да ви покаже описаната случка. Учудването на баща ми, за респекта който имам у детето толкова го учуди, че като че ли той сам себе си се опитваше да убеди " че е по- голям" Както и да е изводите си вадете вие. Важното бе да ви кажа, че съм много гадна. А сега ме извинете- бързам. И без това стана много дълго. Надявам се скоро, пак ще се чуем.
Ч. Р. Д.
Моят мъж днес има рожден ден. Понеже най- голямата му гордост са риболовните му успехи искам да му пожелая да хване риба отговаряща по килограми на броя на годините му. Това със сигурност ще го направи най- щастливия мъж на земята.