Привет,
намирате се в личното пространство на Таничка. Това е огледално копие на разхвърляната ми глава

четвъртък, май 08, 2008

--

Ще завали ли или не?
Ще гръмне ли отново гръм или ще спре да свети слънцето над мен? А сега съм толкова трезва






------

Вече нищо не ме интересува. Всичко ми се струва толкова скучно и безмислено. Общото чувство, което ме е обхванало се нарича безнадеждност. И тази безнадеждност ме изпива и стопява. Превръща ме в мъртвост. Едно мъртво, безсмислено, сдухано същество, което се движи по инерцията на изгряващото слънце. Сякаш ме е обладал зъл, нечист дух, който не желае да напусне земите ми . Иска от мен да продължавам да бъда такава. Иска от мен да се предам. Нечистия ме гони през огъня от моя срам. Чувствам се обречена на пълна загуба. Достойнство и чест се превръщат в прах. И времето, и чувството...... Аз нямам личностно пространство..

Ода

Събуждам се и се сещам за нея.
Тя ме озарява всеки миг.
Тя ми дава нещо, но
незнам какво.
От нея вече не ми прилошава.
Ха, сега кажете:
Що е то?

----

Всеки ден и всеки час
искам да съм като вас.
Простички листенца- тъмни и смолисти,
капете в устата ми, чрез дим от листи.

09. 08. 2000г. сряда

Животът е наистина много странен понякога. Стига се до момент, в който в името на висшите цели и стремежи се пренебрегва основното- човешкото, нормалното, у всеки стремящ се към самоиздигане човек. В дни като днешния, в които усещам как губя контрол над първичната си ярост и животинските инстинкти, които уж трябва да притъпявам, всяка дребна подробност ме потиска.
Това не съм точно аз, а някакъв мой (нед)остатък, отражение на борещото се за оцеляване същество

някъде през 2000 г.

Преглеждайки живота си съвсем формално- отзад напред, аз виждам себе си в различни сцени.Понякога просто не мога да повярвам, че съм извършила това или онова нещо, което сега ми се струва толкова нелогично и нереално. Все пак се радвам, че с целия си този акъл съм оцеляла до сега, за да мога да се върна назад и да го видя така, както се е случило- идиотско и тъпо.
Смятам че всеки вижда себе си и своето минало не отстрани, а разглеждайки го отвътре навън.
И в крайна сметка се оказва, че губещи и победители няма, а само пространствено- времеви несъотношения с реалността, само потъпкване на личността и нейните ценности , за сметка на друга такава , която по този начин издига себе си като по- висша от унизената.
Удовлетвореност така не може да се постигне. Но как можеш да накараш някой да те оценява? И има ли въобще смисъл от това? Аз съм си аз и смея да твърдя, че познавам много добре себе си и възможностите си. Това, че не мога да накарам някой да ми повярва ми причинява доста болка и неприятности.

***

на Цветан


Душата ми не пее.
Тя носи жалък стон,
над който все се смее,
човекът в бял балтон.

Душата ми не грее.
И в сянка все стои.
И вместо да се смее
все тъжничко шепти.

Тя иска да говори
на твоята душа.
Не иска все да спори
за глупави неща.

Тя иска да обича
нежно твоята душа.
Без нужда да се врича
в бездушната съдба.

Душата ми е порив.
Душата ми е ръб.
Душата ми е молив,
за жалост доста тъп.