Привет,
намирате се в личното пространство на Таничка. Това е огледално копие на разхвърляната ми глава

петък, юли 04, 2008

неделя по пладне

По пътя Радотина- София се отклонихме някъде( честно казано и аз не знам къде точно) и скоро отбихме по тесен асфалтиран път , към изкуствен воден басейн с няколко "кея" и дървено мостче. На около километър и половина от колата си намерихме приветливо местенце, с галеща краката тревичка и нежна сянка на високи брези.
Тук правилата за риболов бяха почти същите като при чичкото с фургона, само дето рибата беше малко по- скъпа, но ние така или иначе почти нищо не хванахме.
Една бира време, разхвърляне на основния багаж и вече беше време за обяд. Сирене , домат, краставица и половин варена царевица.
След две разходки до колата за забравени вещи, реших да разгледам отвъдната страна на язовирчето, покрита с гъста борова гора, която ни пазеше от шума на магистралата. За да стигна по- бързо обаче избрах по- прекия път, който се оказа почти непроходим, покрит с къпинени гъсталаци, стволовете на които оставяха дебели кървави драскотини по краката ми. Реших да се върна при Яворчо, за да си поиграем на риболовци и просто да мързелувам под шарената сянка, защото краят на нашата съботно- неделна разходка наближаваше.

събота по обед

Слънцето над слънчогледовите ниви и над малкото язовирче, започна силно да жари и ние най- сетне се отправихме към крайната дестинация- село Радотина. Спряхме в центъра на селцето и мъжете напазаруваха набързо (естествено, бяха купили ужасни неща). Къщата, която трябваше да ни приютява в останалата част от уикенда не беше много далеч от кметството на Радотина. Огромна вила, но твърде разхвърляна.След кратък оглед и разпределяне на багажа установихме, че хладилникът не работи. Гадост. Но, беше време за обяд. Беше толкова горещо, че докато миех зелената салата на външната иззидана чешма, периодично поглъщах и изливах върху себе си малки количества бира , студяща се под струята на пръскащата се вода, за да мога да се разхладя.
Пресушаването на пластмасовата бутилка след около един час и половина изливане и отпиване ме доведе до неизбежното решение, незабавно да се отправя към стаята за почивка, докато не съм се строполила на хладната циментова пътечка.

селска разходка

Снабдена с достатъчно количество тютюн за деня и освежена от сутрешното радотинско кафе, поведох сина си на кратка разходка,с опознавателна и фотографска цел, криволичеща между тесните улички на селцето. Срещнахме едно магаренце, което кротичко си пасеше в собствения двор и докато убеждавах Явор, че не е редно да минаваме през желязната порта видях балкончето. Малко спретнато, китно и странно. Някак си, разположението точно на това място с изглед към улицата и отсрещният двор с магаренцето хич не му пасваше. Но балкончето беше уникално, със свой собствен бит и дух.
Скоро се прибрахме, за да опитаме от вече изстиналото домашно мляко, да съберем багажа и да кажем сбогом на Радотина и разхвърляната къща и да тръгнем отново.

някъде към 10- 10 и нещо

На третата сутрешна разходка из дивата природа, с Яворчо успяхме да намерим въдицата, която бях хвърлила по- рано в тревата. Преди участъка с шубраци и телена мрежа, срещнахме и двамата рибари. Единият- свеж и ентусиазиран, макар и да не бяха хванали нищо, с абсолютно трезв и бистър ум премисляше следващата риболовна дестинация. Другият въобще не можеше да мисли, след приключението, на което бе подложен.
Към 8,30ч. вече бяхме преодолели известен участък от магистралния път и след около километър и половина криволичене по ливаден коловоз, достигнахме малко спретнато язовирче, насред ниви със слънчоглед. До сами пътя имаше широка окосена полянка, няколко пейки, огромен навес с дървена маса, на два метра от която имаше голяма зидана пещ. Стори ни се сравнително цивилизовано и спокойно, затова решихме да прекараме на това местенце времето да обяд.
Веднага след ката излязохме от колата един сънит чичко отвори вратата на фургона си, разположен в началото на полянката и ни разказа ценоразписа.
Четири лева на човек и си плащаш рибата, естествено.Не много скъпо удоволствие, но за това пък напълно подходящо за втора закуска.
Докато Цветан си разпъваше въдиците, аз изсипах шест пакетчета 3в1 в бутилка от половин литър с мляко, опитвайки се да се разсъня. Кроасани, бисквити и последната трета "уникална комбинация" на Coca-Cola с кафе, допълнени с много свеж въздух и цигарен дим ме караха да се усещам добре.

сряда, юли 02, 2008

събота вечер

Тъй като бях проспала следобеда, а нямаше нищо свястно за ядене, единственият избор, който имах бе да изпържа кюфтета и картофки.Предприех самотна следобедна разходка из Радотина за кайма и лук.
По пътя попитах една баба, която копаеше нещо в градината си, дали вървя в правилна посока.Жената ме упъти, но в замяна ме попита на кого съм на гости. "На едно момче"- отговорих и продължих да вървя. Прекосих рекичката и стигнах до кметството. Снимах селското площадче с два паметника, разположени от двете му страни. Единствения човек, който ми позволи да го фотографирам, определено не беше в трезво състояние., но естествено и той , заваляйки думите ме попита как съм попаднала в селото.
На връщане се прибрах по друго, по- малко мостче. Направих много салата за бутилката водка, която на другата сутрин изхвърлих в боклука.
Намерих една изключително малко тиганче, в което всичко се пържеше ужасно бавно,но затова пък пасваше идеално на свръх мъничкият котлон.
След литър и половина бира, някъде към 12 вечерта се отказах от пърженето и прошепнах на Цветанчо, без да се обяснявам на околните, че си лягам. Проснах се на диван от шестдесетте години на миналия век и заспах мигновено в прегръдките на Яворчо.

бира и шкембе в неделя сутринта

Събудам се от наставленията на Цветанчо към Яворчо да се обърне към мен щом не му се спи вече. "Мамоо! Ставиййй!" Отварям очи- дърпа ми завивката с всичка сила. Протягам се към телефона и се напрягам няколко секунди, за да осъзная колко е часа. :7, 08. Слънцето пече,на Яворчо май му се пишка и не ме боли главата, защото съм пила само бира. Усмихвам се и ставам. Излизаме на двора- много мръсни прибори и 2 литра прясно мляко в бутилка от бира, което ни чака да го сварим. но първо закуска. Добре, че си нося пастьоризирано млекце в кутийка и корнфлейкс, за да я приготвя бързо. След бърза инвентаризация, установявам, че разполагам само с 4 цигари и решавам, че трябва да сме тихи, защото няма нужда някой друг да споделя с мен цигарите. Всичко тече по план и в девет решавам, че магазина вече трябва да е отворен. Приготвяме се за разходка, но установяваме, че портата е заключена. Трябва да намеря в коя стая си е легнал Цецо, за да открия ключа. Добре че си е извадил всички лични вещи на земята до леглото.
Тръгваме. По пътя правим много снимки, отново минаваме по голямото мостче. Малко по надолу, точно преди магазина, срещаме вчерашният брадат чичко, който ми позволи да го снимам. Ходи наперено със 7 кози и отворено стекче бира под ръка, докато една от бутилките вече е преполовена. В първия магазин има само един възможен вид цигари, купувам го и решавам да посетя и другия смесен магазин за още суровини.
Яворчо пожелава сокче и аз си взимам кафе. Сядаме на най- централното място в селото, нещо като съвременната чаршия и се наслаждаваме на утрото.

................................................................................

понеделник, юни 30, 2008

Моята съботна утрин

Имам няколко интересни снимки от нея, но мисля, че ще бъде по- добре първо да ви я разкажа.
Започва от 2,05ч. , когато Цветанчо ме събужда да ставам за риба. Оставил ме е , естествено да се наспя, колкото може повече, затова няма време за сутрешен тоалет и каквито и да е други глупости. Слагам инсулина на баба ми в тъмното (защото от 2 седмици няма мъж вкъщи, който да завърти две разкачили се кабелчета на тавана) и понасям възможно най- много багаж към колата. Пътуване- посока Златна панега. Чудничко местенце в нищото.
След около час и нещо път по магистралата към Варна ( с доста умерена скорост \мъжа ми би взел това разстояние за не повече от 45 минути, но човека, който ни караше бе доста.... може би флегматичен?\) се озовавам на границата между реалността и вълшебните приказки. Двамата мъже ме оставят в 4, 00 през нощта на една полянка, заедно с Яворчо, който естествено се събужда още със спирането на колата и поемат на двеста метра по- надолу из дебрите на река Златна панега.
Детето, след половин час преравяне на багажника на колата , намира една въдица и ме повежда и мен. Естествено след 10 метра Яворчо пожелава да го нося из едно доста мочурливо място като на всичкото отгоре плаче всеки път като види охлюв и аз не го взема.Между другото охлювите в онова странно мочурище са доста по- красиви от софийските.
Стигаме до място от където се вижда реката. Явор я поглежда и в очите му съзирам страх. Внушителна гледка на бурна и дълбока река и огромна кална пропаст и буйна гора. Двегодишния ми син е уплашен и се отказва да продължи напред из дивата природа, сред сумрак, по стъпките на татко си. Връщаме се, за да изчакаме да се развидели и да можем да направим втори опит с по- голям успех.
Добираме се до колата вече съвсем измокрени от обилната роса. Преобличам Явор и си събувам маратонките. Панталоните са ми мокри горе- долу до коляното, затова ги навивам. А сега закуска. Отварям на Яворчо разни вредни вкусотийки да хрупка и погледа ми случайно минава през етикет с надпис " извора на младостта". Какво ли пък е това?Боса, стъпила на студената росна трева в шест часа сутринта, взимам металната кутийка в ръката си, отварям я и отпивам. Елексир- кокосово мляко с перфектна свежест. Замислям се дали не е по- подходящо да го пия на някой морски плаж. Но, не и тук е добре, само дето няма време да се насладя докрай, защото Явор вече е разсипал солети по седалките и се забавлява да ги тъпче с крака.
Към 6, 30 сутринта предприемаме второ пътешествие, на което Яворчо е малко по- смел и пътечката ни води в област обрасла с коприва и гъсти храсталаци, настанили се върху изключително кална повърхност, но от другата и страна, да сами пътечката има здраво сложена телена ограда, зад която се простира някаква нива. След пет- десет метра навлизане в тази територия, Явор който нося с лявата си ръка, докато с дясната се държа за мрежата, се разплаква от копривите, които му се впиват в босите крачета и пожелава да го държа с другата си ръка, където да гледа към изгряващото слънце, а не към буйната река с непроходима гора. Няма как, трябва да се съобразя с детето- то има право и продължавам да вървя без да се държа за здравата опора, наречена ръждясала телена ограда. През пет метра обаче се появяват все по-големи срутвания на земната маса, по която върви пътечката. Тези допотопни ямички всъщност представляват отводнителната система на нивата, но те свличат надолу към пропастта и трябва да се прескачат, обаче как без никаква стабилна опора и с петнадесет килограма на дясната си ръка. Този път аз се отказвам и Яворчо ме подкрепя със същата солидарност, с която аз го бях подкрепила преди един час.
............................................................