Привет,
намирате се в личното пространство на Таничка. Това е огледално копие на разхвърляната ми глава

петък, юли 18, 2008

Състояние

Тръгвам. Вървя. Искам възможно най- скоро да се отърва от това до болка познато скучно място. Бързам. Не се отклонявам от тесния път- не искам да се разсейвам в незначителни безизходни отсечки, за да не се налага да се връщам там откъдето съм дошла. Няма нужда да мисля- мога лесно да се водя по полъха на вятъра, галещ ме в гърба, но не мога да изгоня натрапчивите мисли. Къде отивам? Бягам от нещо ужасно досадно към друго още по- рутинно и клиширано.
Стигам подножието на ниско възвишение. Да го заобиколя ли? Няма ли да е по- лесно, ако не стигам до върха? Спирам за миг. Оглеждам се наоколо. Назад- неясен сумрак, а напред само тъмнина. Земята е суха и камениста, а звездите много, много далече.
Понасям се право нагоре, но вторачена в мишената загубвам идеята за целта. Явно съм се устремила към нещо, което не мога да достигна. Вятъра се обръща. Да се върна ли и аз назад? Няма смисъл. Уморих се. От себе си. От всичко. Ще поседна на студената земя да почина малко и да си помисля какво оставих назад и какво би могло да ме чака нагоре.

сряда, юли 16, 2008

студено

Най- накрая успях- без мишка. Отне ми десет минути, но все пак успях. А, какво исках да пиша ли? И аз точно не знам. Нещо от серията тъпи.Като чета разни блогове и все оставам с впечатлението, че всички са щастливи, че живота, макар и доста труден е някак подреден според личния план на всяка личност, че всеки прави точно това, което го кара да се чувства доволен от себе си, че всеки е създал свое идеално битие. Само аз ли се чувствам тъпа и незадоволена от себе си? Ехо, вие там от идеалния свят с изрядното душевно хладнокръвие, на вас говоря. Аз не се чувствам много добре. Как го постигате вие душевното равновесие, защото моето нещо куца? Все не ми достига една малка прашинка, за да бъда щастлива. Това ли било то реалността? Ми то много скучно, бе. Както ида е. Май пак съм прекалила с водката, но това не трябваше да го пиша, защото ми казаха да не пиша нищо в блога(б.р. лично имам в предвид, че то какво друго да е). Може да не знаете, но моят блог всъщност е много комичен. Снощи го прочетох целия и се смях от сърце. Добре, че нямам много посетители. Все пак за мен е важно самото писане.
И така мишката се скапа още от сутринта. До обяд, някак си я изнасилвах да работи, но сега съвсем отказа и едвам се справих с тия купища от бутони, за да стигна до тук. Ама, на- успях. А, защо ли толкова много исках? Каква беше тази физическа нужда насред полунощ? А, да заради живота. На гости ми беше една приятелка, която ми разказа за друга приятелка, на която живота много се скапал и то след десетгодишна връзка. И стигнах до извода, че каквото и да правим все сме си същите- неудовлетворени. Ние, с мечтите, копнежите, страстите и страховете си. Ни назад, ни напред. Уж крачим по широкия друм- създаваме, разваляме и после пак градим, а всъщност си оставаме едни и същи- едно затворено нещастно общество. Поне с мен е така. По- точно имам такова светоусещане. Прочетох го. Тъжно.
Аз поне не съм мръднала хич. Още се чувствам онова малко момиченце, което след много страх в една , хладна вечер, под закрилата и лекия полъх на трите високи брези, до самата улица, точно след мостчето усети първата целувка на устните си- най- нежното и красиво нещо, което и се беше случвало в живота.И след това всички правилни решения, винаги според обстоятелствата- най- верните, така че да не изневеря на себе си, да не се претопя(т. е. да не взема да слушам чалга или бог знае какво) да се запазя, но и да преодолявам- онова трудното и тягостно усещане дето все ме преследва. И защо пък това? Не е ли по- лесно да се гмурнеш в нищото и да престанеш да изпитваш чувства, да се предадеш на течението и да се потопиш в рутината. Стига, че вече май някъде между буквите се изгубих. Къде съм

бул. Европа

Ако се чудите къде са отишли конете- предполагам, че са влезли в лъскавата сграда да пасат зелено. Това е то реалността- да се чудиш тази ли сграда нещо е изпреварила времето си или къщата, която се отразява в идеално чистите `и огледални стъкла нещо не е сложена на мястото си. Всъщност кое точно не е наред?
1) прашната улица
2)каруците
3)знамената
или
4)нещо друго

понеделник, юли 14, 2008

Днес обидих един човек. Без да искам. Казах му нещо и аз не разбрах точно какво. Не знам въобще защо му го казах. Не че не мисля по този начин за него, но той не можа да разбере точно какво имам предвид и много се огорчи от думите ми. Когато осъзнах какво съм направила вече беше късно и той така бързо си отиде, че не можах нищо да му обясня (Абе, то кво толкова да му обяснявам ). Обаче като си тръгна ми стана много гадно. Тягостно, тежко и мъчно.Всъщност осъзнах колко съм го наранила с думите си и ме заболя два пъти по- силно.Почти и аз му се разсърдих, че се е осмелил да ми се сърди без да ме разбере. После се извиних, но не знам дали е достатъчно, затова сега се чувствам длъжна да го направя пак, въпреки, че знам, че никога няма да го прочете.
Извинявай.