Привет,
намирате се в личното пространство на Таничка. Това е огледално копие на разхвърляната ми глава

събота, юли 26, 2008

нищо

Неописуемо яко изживяване, за което може би съм копнеела през целия си живот, без да си давам сметка колко безразсъдно силно го искам. Никога не съм имала възможност да преживея нещо наистина мега огромно за мен, с някой който да стиска ръката ми и да ме гали нежно. Не съм успявала да имам близък съучастник в силни положителни емоционални състояния. Все така се случва в моя живот, че в състояние на истински екстаз, човекът когото обичам никога не е до мене. Но нищо от това нямаше значение вчера, когато бях там.

За Металика или лошо или нищо

петък, юли 25, 2008

Когато опреш на камък

Най- общо казано, след като Цветан намери помещението в Надежда аз си представях един приветлив магазин, с приятелски настроени клиенти, с които да мога да споделям сутрешния си сок от прясно изцедени портокали.
Наистина много се старах и магазина достигна доста добро ниво за квартална зарзаватчийница. В повечето случаи успявах да убедя посетителите, че знам по- добре от тях кое е хубаво и кое не е. С течение на времето изучих хората, който пазаруваха.Не само знаех на какъв период от време идват и в какво количество купуват, но и подробности като това дали предпочитат по- зеленикави от жълтите ябълки, по- малки, по- грапави или с по- ясно изразени точки, дали харесват по- издължени или по- тумбести лимони, по- меки или възтвърдички, по- светли или тъмножълти... С други думи гледах съвсем сериозно на работата си. Всички имаха различни критерии за качество, затова в повечето случаи успявах да продавам добре. Хората бяха много доволни, от това което им избирам, защото бях научила точно какво им харесва.
Не успях да направя сутрешен фреш на никого. На повечето от клиентите си дори не научих имената, но между нас все пак имаше някаква връзка. Идваха редовно и успяваха да изпразнят не само джобовете си, но и да се разтоварят от проблемите си.
Често с Елица- моята приятелка- колежка, която назначих да прибира парите в чекмеджето, защото за мен това беше най- досадната и маловажна част от задълженията ми, провеждахме импровизирани анкети и проучвания по дадена тема. Когато влизаха в магазина хората просто се включваха в нашият разговор, заемаха позиция по дадения проблем, който обсъждаме в момента (обикновено другите заемаха моята страна в спора, което много ме радваше) . Организирахме си и нещо като ден по едикакъв си проблем и задавахме един и същи въпрос на всички (които преценим, че са достойни), обменяхме житейски опит, рецепти.... Беше забавно...
Безброй лица, безброй портмонета колко много пъти са ме карали да плача, колко много са ме разсмивали....
Но никога не загубвах основната цел- идеята да правя пари. И успявах.Печелехме добре, до момента, в който се наложи да изляза в майчинство. Елица не издържа дълго без мен (все пак не е лесно да вършиш всичко останало, пък и да прибираш парите в касата и да спориш с претенциозния ми съпруг за глупости, а и да се опитваш да създаваш приятна атмосфера за хората, които влизат в магазина). Бях някъде в края на осмия или началото на деветия месец от бременността, когато тя безмилостно ни заряза. Каза, че не може повече и напусна. Беше голям удар за мене, наистина ГОЛЯМ. Аз не можех да работя, а тя не искаше да го прави без мен. Това което бях изградила започваше да се разпада.
Моят мъж, естествено успя да наеме най- неподходящата продавачка. Впрочем,като изключим това, че не излизаше от своята любовна депресия момичето не беше лошо.Грешката `и бе в това, че сляпо следваше инструкциите на Цветан за работа, а като неговата жестока търговска политика няма друга на света.
Уютното ми магазинче бързо се превърна в студено и мрачно място, само защото вместо мен бе застанало момиче, което не можеше да разбере какво искат клиентите- усмивка, вежливост и да си похарчат парите. Хората се отдръпнаха и аз го усещах отстрани, но не можех да направя нищо, защото изпълнявах задължението си- да бъда майка.
Процеса беше бавен, но пагубно сигурен.
Междувременно детето ми стана достатъчно голямо, според мен ( на девет месеца) и аз реших да се върна на работа. Предателството ми към хората от " Надежда" трябваше да приключи в името на собствената ми облага.
Върнах се на поста си като с Цветан започнахме да работим на смени и да се редуваме в гледането на детето, в което той до момента не участваше. Този път не ми беше кой знае колко забавно. Да стоиш сама по осем часа и да не можеш да излезеш на обедна разходка из Ломско шосе беше малко скучно. Опитвах се да свикна, но адски много ме дразнеше факта, че мъжа ми не само не ми позволяваше да подреждам стоката по моя преценка, но и не можех да коригирам цените по никакъв начин.
И сега продължавам да съм тук- в магазина. Вече две години си седя и чакам. Някои се върнаха- най- верните клиенти, но има един много голям препъни камък- собствения ми мъж и неговата криворазбрана представа за търговия. Тъй като не мога да го уволня, защото ми е шеф, а няма начин да изляза на глава с неговия особен начин на мислене, сега стоя пред една голяма ?. Какво да правя? Не харесвам политиката на фирмата. Не харесвам цените. Не харесвам подредбата на стоката. Работата ми вече не ме удовлетворява. Проблемът е там, че през краткото си майчинство успях да изгубя не само клиентите си, а и управленската си позиция във фирмата. С Цветан не може да се спори, защото става лошо, а аз не искам да развалям брачните си отношения заради някакви си краставици например.
Депресирам се като стоя с часове без никой да отвори вратата на магазина, но не мога просто да напусна. Нямам възможност да "съживя бизнеса", защото не притежавам такива пълномощия.
Яд ме е. Яд ме е, че дадох страшно много от себе си, че за няколко години успях да създам нещо, което лековеверно беше разрушено за броени месеци. Знам, че всичко е възвратимо, но моят мъж не ме слуша ( в смисъл въобще не се вслушва в думите ми), защото той е шеф и знае по- добре от мен.
Аз не мога да работя в такава среда. Подтиска ме.
Няма да задълбочавам повече.
Разказах го съвсем общо, но това е истината. Неблагоприятните фактори са много, но основното е отношението но мъжа ми спрямо клиентите, което е меко казано грубо.
Ще ми се да съживя семейния бизнес, защото съм инвестирала много от себе си в него, но няма как да го направя без да накърня егото на съпруга си.
Не е невъзможно, но май е доста трудно за мен и все по- често започвам да се чудя заслужава ли си. Все пак фирмата е негова. Защо да полагам неимоверни усилия за нещо, което собствения му създател руши?
Къде е смисъла в цялата работа?

четвъртък, юли 24, 2008

пространство, в което се приближаваме и отдалечаваме

Глобалната мрежа е вестник, който ни кара да се чувстваме свързани.
Вестник, чрез който оповестяваме душите си.
Вестник, за който можем да се абонираме
и да се информираме за всяка жива и нежива душа,
с идеята да се чувстваме по- сигурни.
Глобалната мрежа е друг начин, по който да отмерваме времето, през което сме заедно.

вторник, юли 22, 2008

буфер

Имам двама приятели, които имат някаква странна връзка помежду си, но отричат да има каквито и да е чувства между тях. Само два- три пъти съм ги виждала заедно, все се срещам с тях поотделно. Той твърди, че не я харесва, но винаги когато е лошо времето я чака пред блока `и сутрин да я закара на работа. Тя все казва за него, че е " много зле", ама винаги ми разказва за срещите им. Той също ми споделя всеки път за нея. Много ми е забавно да слушам една и съща история с лирически отклонения и елементи на разсъждения от две различни гледни точки. Докато слушам разказите им никога не се издавам, че вече съм наясно с информацията от другия източник, само се подсмихвам. Интересното е, че когато след края дадена история се опитам да събера разказа в едно винаги има разминавания. Ако ги споделя с разказвача (независимо кой от двамата е) винаги чувам- " не е вярно! не беше така". Става още по забавно, ако се опитам да настоявам (нещо от сорта-" но как той\тя ми каза друго, не е било точно така" или " ти не си я\ го разбрал искал(а) е да каже..." ) впрягат се много и двамата и започват да спорят с мен кое точно как се е случило и защо той\тя се е държал(а) така. Познавам ги много добре, но те си общуват помежду си на различни езици, както аз си говорих с италиянеца на спирката, а когато аз се опитвам обективно да " превеждам" от единия на другия, след като съм изслушала и двете субективни версии положението става още по- заплетено. Чудя се да продължавам ли да се забавлявам( защото техните двувариянтни разкази на едно и също нещо са наистина много весели отстрани) или да ги оставя, въпреки че знам, че никога няма да могат да чуят истински духовните послания на другия.
Слизайки от автобуса в дъждовната сутрин чух клаксон на кола- погледнах, човекът в нея настойчиво махаше. Не го познавам, направих още две крачки, но той продължи да ми маха и свали стъклото. Италиянец- обясни на ужасен български, опитваше се да стигне до централна гара и искаше да му помогна. Усмихнах се, ама как да му обясня. Направо и надясно- само това ми се изтръгна от устата- напълно незадоволително, за да стигне до гарата. А той реши, че е достатъчно. Какво можех да направя? Обърках го. Но той беше толкова доволен от моето скромно еднодумно обяснение, че даже ми благодари( не разбра, че не съм свършила с насоките, а само се чудя как да му обясня). Не изчака да помисля, явно бързаше(дано да не е много). Ама и аз съм една... Махнахме си за довиждане и аз го оставих с ясното съзнание, че няма скоро да стигне до гарата.След пет минути се почувствах адски гадно. Горкия човечец, помисли че съм му помогнала, а аз най- вероятно само го обърках. Въобще не трябваше да се опитвам да го насоча, сигурно сам щеше да се оправи по- добре. Е, дано следващият, който попита да не е като мен.