Привет,
намирате се в личното пространство на Таничка. Това е огледално копие на разхвърляната ми глава

събота, август 09, 2008

Ден като ден

Събудих се рано. Трябваше да стана преди Явор да тръгне за детска градина, за да мога да приготвя багажа и да отида на работа в девет и половина. Още с отварянето на очите си почувствах колко съм изнервена. Стомахът ми беше свит на топка, а не беше четвъртък. Четвъртък по принцип си е странен ден, особено ако прекаляваш с пушенето като мен.Но този отмина много възторжено. Толкова се притеснявах от самата себе си, че се наложи да завърша деня с две чаши студено мляко и приятелската компания на Еличка, която успя да ми вдъхне сила като ми напомни, че съм " пълен изрод". Ето това е човекът, който напълно ме разбира. И на сън да я вдигнете и да я попитате какво животно съм- веднага ще ви отговори непоколебимо- голяма ламя (от тези с по три чифта ноздри и дробове пълни с огън, триглавите имам предвид, ако не разбирате).
Да, ама беше петък и имах много важни дела. Домашния телефон звъня още докато си пиех кафето. Пак някой ранобудник е решил да ме тормози, но в момента съм заета съжалявам и приятен ден. Сигурно беше мама, обаче нямам време сега да и обяснявам, че вече не съм толкова депресирана като миналата седмица и "казано честно всичко ми е наред". Може да и звънна към десет- десет и нещо от уважение все пак. А, не няма да се обаждам на никой, няма абсолютно никакъв смисъл, защото просто няма как да стане днес.
Багажа, естествено беше готов за петнадесет минути- всичко- от пластмасовите чашки и тоалетната хартия, до фотоапарата и лосиона против комари. Баба си беше на мястото- в леглото и не сметнах за нужно да и обяснявам, че до утре едва ли ще ме види. След продължителният горещ душ даже останаха десетина минутки да се изтегна на дивана по корем и да послушам музика преди Цветан да дойде, но колкото и да се мъчех да се отпусна и да се насладя на предстоящия ден, коремът ми не се подчиняваше.
В колата по пътя за магазина получих един от най- силните емоционални удари под кръста (ако не броим: ".........ти майчина! Защо ми е топла бирата??" преди два дни, казано и пред двете деца). Съвсем небрежно Цветанчо каза- " Между другото от днес си съкратена."
СЪКРАТЕНА!!!! Е, как така??? Нали щях да напускам, почти си бях съчинила молбата в абсолютно официален стил. По дяволите защо като му хрумват такива безумни идеи преди да реши просто не ми се обади да ме попита все пак аз какво мисля по въпроса, нали уж ми е мъж. Дали пък не мога да го осъдя за това, че ми е нарушил работническите права или нещо такова?Те със счетоводителката решили! Ама как така ги решавате тези неща като се бяхме разбрали да напусна по собствено желание. Съкратена ми звучи наистина ужасно като "петно". И какво ще си пиша в автобиографията после? Както и да е ще го прескоча този момент. Проблемът е в това, че ще трябва да си търся работа не след три месеца както планувах, а чак след... Господи! най- вероятно девет. Е, дано успея да измисля нещо до една година, само да не решат да ме наемат снизходително от някъде като съкратена безработна с отчайваща нужда от работа, в която да не правя нищо особено, за почти никакви пари, че не ми се работи пак същото.
След близо пет секунди време за реакция и всички тези бесни мисли прескачащи из главата ми реших все пак да овладея бушуващите чувства. Не беше много подходящ момента да избухвам при вече свършен факт. Пък и не ме подразни чак толкова решението да ме съкратят, колкото това, че на мъжа ми и през ум не му е минало първо да се консултира с мен. Знам че един вид ми е шеф, ама наистина новината спомената така- между другото направо ми дойде като гръм от ясно небе. Абсолютно безсмислено беше да коментирам. Мисля, че само изсумтях нещо почти нечленоразделно.
Към десет сутринта, изоставена (Цветанчо и Влади се отправиха на риболов) и съкратена в собствения си магазин се чувствах по-объркана отколкото когато се събудих. Въпреки това все още имаше някакъв здрав разум в главата ми, който постоянно ми натякваше да не се обаждам на никой и да се оплаквам, защото положението може винаги да стане и по- лошо. Огледах се около себе си- две списания, три- четири вестника и тази ужасно скучна книга. Защо ли пък да не я прочета точно нея? Вярно, че в около четиристотинте `и страници не пише почти нищо съществено и заглавието " Нюйоркски светски хроники" е напълно достатъчно, за да извърнеш поглед на другата страна, но отчайващо силно се нуждаех да се потопя в нещо, което да няма никакво значение за мене, за да няма нужда да мисля за нищо. Главната героиня Бет упражняваше професията на моите мечти и макар да не се справяше толкова блестящо колкото аз бих могла все пак можеше някога да ми бъде от полза.
След около един час претъпкване на скучната и лигава литературна информация, поднесена от напълно неизвестната за мен писателка и почти никакви продажби станах от стола в ъгъла, където удобно се бях разположила с вдигнати крака върху тезгяха и закрачих нервно из магазина. Защо все на мен тия сълзливи романтични историйки ми се пробутват? Вестникарката, която ми беше дала книгата знаеше много добре какво обичам да чета, но въпреки това реши, че това би могло да ме избави от скуката. В изригващия гняв, който ме беше обзел ритнах толкова силно масата, на която стоеше кантара, че успях да я отместя с няколко сантиметра навътре. Действието не ми помогна кой знае колко. Вече беше единадесет часа, а още нищо не се беше случило в проклетия петъчен ден. Нямаше как и да се случи. По- добре да се овладея, да си седна на столчето и да продължавам да чета сурово поднесената история от Бетина, за това как се организират светски събития в Ню Йорк. Огледах магазина от вътрешната страна, където погледа на клиентите трудно достига. Доста мръсно и разхвърляно. На единия рафт се търкаляха няколко празни бутилки от бира, а навсякъде наоколо имаше само ужасно досадни вестници и списания като "Рибар" и "Computer bild". Седнах на стола, вдигнах глава нагоре и се загледах във втората летвичка над втория рафт с подправките на "Алто". Беше лошо поставена и разкривена. Знаех, че някакъв боклук се е наместил под нея, но днес не ми беше ден за разчистване. Ще го унищожа, когато имам подобаващо настроение за това.
Още няколко часа прекарани в пленително скучната компания на главната героиня и известен брой стотинки прибрани в касата и ето, че Цветан и Яворчо дойдоха най- накрая да ме вземат, за да отидем на онова полу-култивирано полу-дивашко местенце, на което незнайно защо почти никога нямаше други жени. Не обичали да спят без сатенените си чаршафи и меките си възглавнички се оправдаваха най- често самотните им мъже, отпивайки с наслада от евтината си ракия, настанили се удобно на сгъваемите си рибарски столчета, разположени точно до самия бряг. Чаршафи! На кой са му притрябвали чаршафи, за да спи на голата поляна или ако е по- студено да се гърчи на предната седалка на буса. Нямам време да пера и чаршафи, пък и определено нямам толкова място на простора.
Телефонът ми звъня точно преди да стигнем мястото където щяхме да прекараме безлунната лятна вечер. Не ми беше до приказки пък и в пърпорещия бус, тътрещ се из поляните беше прекалено шумно за каквито и да е разговори. Просто няма да вдигам и всичко ще е наред.
"Какъв е този станен шум?"- попита ме Цветан
" А, това е телефонът."- отговорих почти небрежно и извадих устройството от джоба на елека си. Погледнах номера, който продължаваше настойчиво да звъни. Сега не му е времето за разговори, помислих си пак докато се бях втренчила в номера на обаждащия се. След няколко секунди на екранчето се изписа " 1 пропуснато повикване" е, мерси.
Настанихме се на обичайната полянка, където Влади вече ни чакаше и докато Цветан се занимаваше с въдиците си реших все пак да проведа един мобилен разговор.
Оказа се, че на проклетото място няма добър обхват и на който и да се обаждам не ме чуваше. Задоволих се с едно кратко апелационно, безпрепинателно съобщение и реших, че вече всичко трябва да бъде наред. Обаче телефона пак зазвъня. Натиснах бутона за отговор и от слушалката се чу едно ясно "Ало.", нищо повече, няма смисъл, затворих.
Време беше да съберем дърва за огън от близката горичка и да отворим бирата. Отдадох се на всеотдайна почивка, но думата СЪКРАТЕНА постоянно се блъскаше из ума ми.
За вечеря- печени наденици. Този Цветан още ли не е разбрал, че мразя наденицата повече дори от кебапчетата. Изядох шест филии с лютеница. Това беше повече като количество от всичко, което бях изяла през цялата седмица, но не ми стана тежко. Време беше да си лягам, защото мъжкият купон на около беше в разгара си, а сръбската музика определено не е сред любимите ми и нямах намерение да я слушам. Мммм, какво приятно местенце е жълтият спален чувал на Елица, където и да се намираш.

вторник, август 05, 2008

ЗА ГАЛЯ

Галя е едно грозновато момиченце, което доста дълго мислех за момче, с широка усмивка и големи зъби. Галя е от дома за сираци в "Надежда". Не съм я питала никога на колко години е, защото знам, че сираците, които често ме навестяват в магазина са много чувствителни и лесно се привързват, но предполагам че е около десетгодишна.
Другите завиждат на Галя, защото почти винаги когато влезе в магазина аз `и давам нещо.Веднъж дори едно обидено малко сираче ме попита- "Но защо даваш само на Галя?". Как да обясня, че не мога да давам на всички, че не съм благотворително дружество, а злобна леличка в магазин за плодове и зеленчуци. Не знам как ми хрумна да отговоря, че Галя ми е приятелка и ако на останалите `и "приятели" по съдба им е неприятно, че аз `и подарявам разни неща от магазина аз ще престана да го правя.
Истината е, че Галя е единствената от петнадесетината дечица, които идват, която разбра, че магазина е място не за подаяния, а за пазаруване.
Нашата "търговия" започна преди няколко месеца. Идваше с дребните си стотинчици (само тя си знае как ги е събрала) и ме питаше какво може да си купи с тях.
О, мило детенце парите ти не са достатъчни за нищо от тук, но аз бих ти дала всичко, което пожелаеш. Надявам се никога да не разбере колко ми е мъчно за нея и колко силно искам да я прегърна и да `и дам от това, от което най- много се нуждае- съвсем малко нежност.
Когато разбрах, че яде от бульоните, които и давам майчински строго `и се скарах- " Ама как може да ги ядеш! Те са толкова солени! Трябва да ги разтвориш в гореща вода!"
Преди известно време Галя ходи цяла седмица с домашни чехли от онези за по пет лева три чифта. Бяха `и ужасно големи и единия дори беше скъсан. Тогава пак `и се скарах- " Неподобава на едно момиче да излиза на улицата по чехли! Какво безобразие! Намери си други обувки!"
Когато Галя се засяга от моите глупави непремерени думи никога не ми отговаря, както обикновено правят другите деца от дома, просто си мълчи и свежда поглед в земята.
Приемам Галя за добро и скромно момиче, защото тя е точно такава и има излъчване много по- различно от това на останалите деца от дома, поне за мен.
Странно е, че чак сега осъзнавам колко много съм се привързала към нея без дори да имам желание да науча и малка част от със сигурност трудния `и живот. Знам че скоро ще си отиде оттук, за да попадне в дом за юноши, където положението `и едва ли с нещо ще се подобри, но по някакъв начин, индиректно искам да `и внуша да продължава да не е като останалите, колкото и да е трудно, да може да говори честно и открито, да запази човешкия пламък, който виждам в очите `и. Искам Галя да разбере, че дори когато нямаш достатъчно пари, без да лъжеш или крадеш би могло да получиш нещо голямо за самия теб, което да те кара да се чувстваш щастлив в замяна на собствената си доброта.
Обичам те Галя, както обичам сина си , но никога няма да ти го покажа, за да не се почувстваш несигурна, когато се преместиш и мене ме няма, за да не търсиш и да те лъжат. Защото трябва да бъдеш силна и да се научиш сама да оцеляваш в голямата пустош, наречена живот. Искрено се надявам да успееш да преодоляваш трудностите, дори и без изконата майчина обич, която заслужава всяко дете.