Привет,
намирате се в личното пространство на Таничка. Това е огледално копие на разхвърляната ми глава

петък, декември 04, 2009

Бяло петно, жълта детелина

Ситничко ръмеше, като сълзи в очите, които никога няма да видиш, защото във всеки момент, в който се опиташ да проникнеш през зелената им силиконова преграда неволно  се извъщат надясно. Пръскаше и беше мрачно, както когато някой случайно те е засегнал, а ти си го приел прекалено лично.
Не можех да спра да мисля за онези пътища, които никога няма да се отразят през лещите ми, не пътища, а магистрали, върху които капките падат и не образуват локви, не се стичат, а сякаш достигнат ли асфалта се изпаряват, като че никога не са съществували. Ежедневно го отхвърлях, триех го със мръсно бяла гумичка, докато всичко се замаже до степен, в която никой не би могъл да различи почерка, а после пак избликваше отвътре- ясно, силно, алено червено, цикламено, топло и розово.
Усмивка- сърдечна и блага. Кой би могъл да различи какво се крие зад нея?
Нищо и никава, обаче поразителна. Приемам всичко и  искрено благодаря, но не вярвам, че хората умеят да разчитат смисъла дори на собствените си усмивки.
Беше влажно и мъгливо, а облаците бяха толкова ниско, че почти захлупваха хората. Но никой не обръщаше внимание на времето в задъханото си ежедневие. Тълпата се разминаваше по тротоара и на никой не му правеше впечатление, че всъщност  плува из гъста облачна гора.
А, аз продължавах неуморно да набивам в главата си мисълта, че в цялата сива картина, разкриваща се пред мен няма дори капка романтика, няма умисъл, че просто полъха на вятъра разхвъря безразборно изсъхнали пожълтели листа, а не безброй  детелини, носещи щастие.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Благодарна съм за всяко мнение