Привет,
намирате се в личното пространство на Таничка. Това е огледално копие на разхвърляната ми глава

петък, декември 04, 2009

Бяло петно, жълта детелина

Ситничко ръмеше, като сълзи в очите, които никога няма да видиш, защото във всеки момент, в който се опиташ да проникнеш през зелената им силиконова преграда неволно  се извъщат надясно. Пръскаше и беше мрачно, както когато някой случайно те е засегнал, а ти си го приел прекалено лично.
Не можех да спра да мисля за онези пътища, които никога няма да се отразят през лещите ми, не пътища, а магистрали, върху които капките падат и не образуват локви, не се стичат, а сякаш достигнат ли асфалта се изпаряват, като че никога не са съществували. Ежедневно го отхвърлях, триех го със мръсно бяла гумичка, докато всичко се замаже до степен, в която никой не би могъл да различи почерка, а после пак избликваше отвътре- ясно, силно, алено червено, цикламено, топло и розово.
Усмивка- сърдечна и блага. Кой би могъл да различи какво се крие зад нея?
Нищо и никава, обаче поразителна. Приемам всичко и  искрено благодаря, но не вярвам, че хората умеят да разчитат смисъла дори на собствените си усмивки.
Беше влажно и мъгливо, а облаците бяха толкова ниско, че почти захлупваха хората. Но никой не обръщаше внимание на времето в задъханото си ежедневие. Тълпата се разминаваше по тротоара и на никой не му правеше впечатление, че всъщност  плува из гъста облачна гора.
А, аз продължавах неуморно да набивам в главата си мисълта, че в цялата сива картина, разкриваща се пред мен няма дори капка романтика, няма умисъл, че просто полъха на вятъра разхвъря безразборно изсъхнали пожълтели листа, а не безброй  детелини, носещи щастие.

четвъртък, декември 03, 2009

Забранено ползването от деца под 7 години

По принцип стриктно спазвам правилата, обаче от удоволствието да се вози сам в асансьора не мога да го лиша. Страшно умилителна гледка на едно  сладко момченце,държащо в лявата си ръка прозрачно найлоново пликче с пантофки. Детенце, което се бори с  врата поне пет пъти по-тежка от него, вмъква се в кабината нахилен до уши, след като се е сбогувал с думите "Чао-чао, ще се видим утре!" (а аз винаги го поправям , че ще се видим довечера, но явно за него клишетата са важни).Представям си го вътре самичък- със сетни сили се повдига на пръсти, а малката му ръчичка достига едва до първото копче. Оставям отворена външната врата и слушам. Асансьора изтропва на първия етаж,  вратата се отваря бавно и чувам ситните му стъпчици да потропват по стълбите. Бързо заключвам и тичам към кухнята да отворя прозореца. Виждам го как излиза от входа и се запътва към колата, където баща му го чака, за да го заведе на детска.
                                                                                                                      Приятен ден, Яворчо!

вторник, декември 01, 2009

Често сънувам баба. Прекалено често. Появява се жива и здрава и както винаги усмихната, а аз започвам да се притеснявам къде ще я сложа да спи като дадохме апартамента `и под наем. Тя продължава да се усмихва и ми повтаря, че няма проблем и не се сърди, че изхвърлихме леглото`и.  Замислям се как е възможно- аз бях там и гледах лопатите пълни с пръст, които я затрупваха, а сега е отново пред мен от плът и кръв. Гледа ме, очите и излъчват топлина. Чувствам се странно и започвам да разбирам онова, което винаги съм знаела....
Мъртвите не са под земята, макар и тялото отдавна  проядено от червеи да не може да бъде докоснато никога вече, усещането за близост споменът и топлината никога няма да се заличат. Те няма да изчезнат, няма да се променят.
Събуждам се, знам че баба я няма, дори в съня си го знам,обаче тя продължава да живее. Живее в мен,защото аз съм част от нея.