Привет,
намирате се в личното пространство на Таничка. Това е огледално копие на разхвърляната ми глава

събота, декември 11, 2010

Случайно попаднах на нещо, което съм писала за себе си преди време. Никой не го е чел, оставила съм го само за себе си. Вдъхна ми кураж. Адски много ми помогна. А с днешна дата мога само силно да благодаря на всички приятели, които ми се обадиха през тази седмица , за да ме попитат как съм.
Искрено благодаря, много ми е трудно и именно за това съм сигурна , че ще успея.
Съдбата е пълна с ирония, животът е пълен с лъжи- затваряш очи, преглъщташ и тръгваш все едно никога не се е случвало.
Няма значение ще компенсираме с друго, естествено само ако разбираш за какво става въпрос.
Или ако се изразим по- тривиално- това, което не ни убие може само да ни направи по- силни.
И току що ми хрумна- ами ако не искам да съм силна и не мога да умра???
Не се впечатлявайте не е толкова сериозно.
Аничке, да не ми звъннеш да ме питаш как съм- всичко си ми е ок, просто тая вечер съм сама и изпих една водка в повече и ето ти резултатът- откровение, което на дали някой би осъзнал.
Лека нощ и благодаря на всички, които издържаха до края.
Ще видите вие....

неделя, октомври 10, 2010

Преди началото на крах

Слънчице изгря, дори пред моята врата,
но когато я отворих беше пълна с тишина.
А и твоят поглед нежен и излъчващ топлина,
приковава и запълва  с безпредметна самота.

събота, август 28, 2010

Равносметка- недовършена и продължаваща

Току що го проверих, за да се уверя, че съм сигурна. Изминала е точно една година без девет дни,откакто съм го установила, а пеперудите не са спряли  да се блъскат с крила по стоватовата нажежена крушка. Продължават да тормозят самите себе си, защото усещат топлина, която би могла да ги убие от собствената им глупост. Точно като мен, изпълнена със странен вид мазохизъм, мразеща го и имаща нужда точно от това.
Една голяма въпросителна на която не беше отговорено, когато имаше нужда, а след няколко дни, когато смисълът на въпроса вече беше накъсан на малки парченца, дефрагментиран и затворен в дъното на най- дълбокия буркан зимнина, запазен за момента, в който наистина ще е студено и гладно, тогава- само едно изречение. Изречение подобно на усмивка с извинение, което няма смисъл, защото давността е изтекла преди няколко десетки часа, преминали мудно.
 Някои хора предпочитат само да  ползват другите като мокра кърпичка, да избършат мръсните си потни ръце, за да усетят аромата  в тях и после- бам в препълненото с боклуци кошче. Обаче аз не мога да бъда бърсалка за душевен отпадък колкото и да ми се иска понякога.
Имам твърде много недостатъци, които съвсем  късно осъзнах.Не мога да се сърдя, не мога да играя твърде дълго и не мога винаги да премълчавам мислите си.
Поредният ми опит да приличам на малка кисела мърла, нещастна и недоволна от битието, което и се предлага завърши с пълен крах точно след края на хладната, сърдита нощ,  в която не успях да заспя до два сутринта и се сгромолясах в леглото,едва  когато то беше останало празно.
А преди това- няколко десетки цигари изпушени в повече и тишината на кухнята, нарушавана само от мрънкането на хладилника.
Лека нощ и добро утро, аз оставам тук където и да ходиш.

сряда, август 11, 2010

За хората и мушмороците

Понякога действията на някои, погледнати отстрани ми се струват абсолютно нелогични. Толкова глупави, че ми е трудно да намеря точното сравнение, за да ги опиша правилно. Все едно да кажеш на някой, че ти се яде шоколад, другият да отиде да ти го купи, да го отвори, да го начупи на малки парченца, така че да ти е удобно да си похапнеш, да ти го поднесе с усмивка и ти да кажеш, че всъщност само си си представял вкуса на шоколада в устата си и вместо да се пресегнеш да си  вземеш го изхвърляш безжалостно в кофата и въобще не се сещаш, че може би другият тайно се е надявал да се наслади на няколко парченца.
Или още по- тъпо.
Да си избереш най- хубавото вино  в магазина, знаейки че нямаш тирбушон и в два през нощта, когато няма от кой да поискаш назаем да разбиеш бутилката в стената.
Или да отидеш в някой зоомагазин да си купиш кученце, за няколко дни да успееш да го научиш да ти носи чехлите, когато се прибираш вкъщи сам, а то да ти маха с опашка всеки път когато го погледнеш и  да решиш да го върнеш в магазина, защото мацката от долния етаж, която харесваш има котка.
Не мога да спра да се учудвам на хора, които не осъзнават разликата между осъществяването на прости желания и поемането на отговорност за това което си поискал, както и адекватното възприемане на последствията от действията, които са го предизвикали.
Не мога да не се дразня на онази порода хора, които вярват на празните си приказки и на всичко отгоре ги разказват толкова увлекателно, че без да се усетиш си навлязъл надълбоко в свят, който напрактика не съществува.
От друга страна е смешно, когато осъзнаеш, че някои въобще не подозират, че между "искам" и "мога" зее  пропаст с дълбочината на собствената им воля и колкото и да искаш да помогнеш за постигането на целите то е невъзможно без да запълниш, да прескочиш или пречупиш именно онази воля, която седи на пътя между желанието и реалността.
Затова са мушмороци! Но не бива да им се сърдим, тъй като ги разбираме по- добре отколкото те сами себе си. Лошото е, че подлъжеш ли се да им дадеш точно онова от което имат нужда те само ще го осквернят без да могат да го ползват правилно, тъй като не знаят цената му. Понякога не е смешно, понякога боли.И може би не си струва да помагаш на мушморок, заблуден че иска точно онова, с което разполагаш.

петък, юли 09, 2010

слушам и не вярвам на очите си

Не разбирам имаш ли нужда от нещо. Толкова много се опитвам да ти угодя, че започвам да се ядосвам на себе си. То всъщност май по- скоро прилича на унижение. И после-чакам. Какво пък толкова чакам като то нищо не би могло да се случи.  Аз ли насилвам нещата или ти точно това целиш?Даже вчера се разсърдих на самата себе си. А вътрешния диалог нещо не върви. В играта на добрата и лошата, с предимство винаги остава непослушното момиче, което незнае какво иска. А може би знае, но няма начин да си  го получи. Събуждам се и изпитвам неприязън към целия свят. Не може ли да сме напълно откровени един към друг, към всички. На кого е нужен този безмислен цирк? Защо вечно трябва да влизаме в роли, които не са ни присъщи, колкото и да са полезни за битието?
Май не мога да опиша с думи настроението, което ме е сграбчило толкова силно, че почти се задушавам.
Постоянно имам усещането, че не се справям, не и достатъчно добре. Някакъв вид недоволство от себе си, което не мога да превъзмогна. Предполагам, че е просто изроден страничен ефект от непълноценното ми емоционално състояние, което се дължи на оплетените ми хормони.
Не се самосъжалявам, по скоро бих се отвратила от себе си, но точно това май ми харесва.
Поглеждам се в огледалото преди да изляза и си казвам "давай! ти можеш!" и се оказва, че наистина успявам.
Тогава какво?
Ами целта оправдава ли средствата винаги и на всяка цена?

петък, юни 25, 2010

Най- накрая си намерих местенце. Топло, уютно и тихичко. Толкова много ми харесва...Най- хубавото е, че е тайничко. Надявам се никой друг да не разбере за него, защото би могъл да развали магията, на която се крепи цялото ми отношение към него, а аз съм направо като влюбена.

сряда, юни 02, 2010

отворено писмо

Мислех да ти пратя еротично предложение по пощата, но не бях сигурна дали ще му обърнеш внимание между всичките ти други делови кореспонденции.Тук си мисля, че няма да го намериш, ако не ти обясня къде е изпратено. Затова нека да е за всички, които искат да знаят какво тормози душата ми.(
По полека, че стана много драматично като света, в който съм се превърнала. Ще бъда кратка.
 Не винаги съм сигурна какво точно искам и затова предпочитам  ти да решаваш.
                                                                    Искрено благодаря.

Поздрави!!!                                                                                                     Така наречената ти Жена.

понеделник, май 31, 2010

в последният ден от месеца

Понякога усещам, че те губя. Въпреки, че никога не съм искала да те притежавам. Чувствам те студен и отвлечен- седиш до мен, а си някъде мъглив в далечината. Всъщност те няма, по цели седмици - на хиляди километри, не мога да те чуя и не усещам присъствието ти, а ти лежиш на дивана като всяка вечер. Не мога да спра мислите. Те нахлуват постоянно като неспиращ поток, извиращ от сълзи.  Силно тъгувам без признаци на  външни изблици, защото знам, че е невъзможно всичко да е толкова съвършено като в нежна майска съботна утрин. А аз дори не мога да заплача. Не немога, нямам право и продължавам да те  чакам .

вторник, май 04, 2010

****

-Аз....
- Спри, не говори
свии се в кошница с искри.

-Аз...
- Стига! Замълчи!
Нека вятъра шепти.

-Ти...
- Замълчи и спри
всеки миг изпълваш с мечти.