Привет,
намирате се в личното пространство на Таничка. Това е огледално копие на разхвърляната ми глава

петък, юли 09, 2010

слушам и не вярвам на очите си

Не разбирам имаш ли нужда от нещо. Толкова много се опитвам да ти угодя, че започвам да се ядосвам на себе си. То всъщност май по- скоро прилича на унижение. И после-чакам. Какво пък толкова чакам като то нищо не би могло да се случи.  Аз ли насилвам нещата или ти точно това целиш?Даже вчера се разсърдих на самата себе си. А вътрешния диалог нещо не върви. В играта на добрата и лошата, с предимство винаги остава непослушното момиче, което незнае какво иска. А може би знае, но няма начин да си  го получи. Събуждам се и изпитвам неприязън към целия свят. Не може ли да сме напълно откровени един към друг, към всички. На кого е нужен този безмислен цирк? Защо вечно трябва да влизаме в роли, които не са ни присъщи, колкото и да са полезни за битието?
Май не мога да опиша с думи настроението, което ме е сграбчило толкова силно, че почти се задушавам.
Постоянно имам усещането, че не се справям, не и достатъчно добре. Някакъв вид недоволство от себе си, което не мога да превъзмогна. Предполагам, че е просто изроден страничен ефект от непълноценното ми емоционално състояние, което се дължи на оплетените ми хормони.
Не се самосъжалявам, по скоро бих се отвратила от себе си, но точно това май ми харесва.
Поглеждам се в огледалото преди да изляза и си казвам "давай! ти можеш!" и се оказва, че наистина успявам.
Тогава какво?
Ами целта оправдава ли средствата винаги и на всяка цена?