from head to head

2012-01-17T23:04:00.002+02:00

Обичам да пия мляко вечер. Поздрави на четящите!!!

Докосване

2012-01-04T09:40:00.002+02:00

Не можах да се сдържа и още на вратата те целунах, без да ме интересуват другите, въпреки че съм жена, която никога не целува познатите си, нито колегите и изключително рядко целува най- близките си приятелки. Знаех, че нямаше как да го знаеш.
Веднага седнах до теб с желанието да ме докосваш. И времето спря. Топлеше ме с поглед и чрез теб говореше всичко- нашепваше тихо, че искаш да бъдеш близо до мен.
Не можех да играя роли. Бях уморена. До теб аз сънувах най- сладките сънища, които никога няма да помня.
Ти ме събуди. Почувствах ръката, която нежно ме галеше. Момент, в който сме само ние, в една паралелна реалност, създадена само от двама ни и само за нас.
Не знам дали си общувал по този начин с друга жена, но ако има такава, то тя е най- щастливата жена на света, защото усеща закрила и обич.
Опитвах се да предусещам мислите ти и да ги осъществявам още преди да ги превърнеш в желание, а ти ги отричаше.
Неусетно сляхме поривите си. Те бяха толкова силни, че ти се уплаши от бурята.
Беше те страх да излееш същото чувство, най- чистото нещо, което изпълваше мен. " - Кажи ми го! Моля те!"- молех те. И ти ми го каза, по начин, по който и аз бях го казала някога. Изпитвахме едно и също, а сърцето ми крещеше, докато тихичко стенех в ухото ти. Не казах, защото думите нямаха смисъл.Ти вече го знаеше.
Сега споделяхме обща вселена, където съществуваме единствено ние. Дори светът да свършваше с утрото аз бих продължила за тебе и с тебе, и след края му.
Тръгнахме си и се разделихме, защото никой не принадлежи на другия вечно.
Посрещнах първата зора на новата година с най- красивото чувство на тази земя. То още ме гали с нежност и топли дълбоко моята душа, точно като твоята ръка.

Гещалт

2011-01-22T20:38:00.000+02:00

Невероятно е, че откакто и докато чета книгите на Хорхе Букай, се чувствам изключително спокойна и уверена в себе си. Заплениха ме идеите на гещалта, начина на самовъзприемане, приемане на света около нас и най- вече онова, което винаги силно ме интересува- междуличностните отношения и причинно- следствените връзки между тях.
Успях да преоткрия неща в самата себе си, които всъщност винаги съм знаела, които ме съставляват и се убедих, че именно благодарение и посредством тях аз възприемам света по този начин и съм това, което съм. Не това което трябва да бъда, нито това което искам да бъда. Аз съм това, което съм.
Трудно е да предадеш нещо обективно, когато си го възприел субективно.
Не винаги можеш да видиш цялостната структура, ако гледаш от позицията на единица, която я съставя.
Ето защо всяко нещо има своята противоположност и всеки има нужда от огледален образ, за да "види" вътре в себе си.
Стабилността не се гради на абсолютност и истината не винаги е само една, защото гледайки я от различни позиции тя изменя формата си.
Цялостта и завършеността на всяко нещо не е съставена от две еднакви половини, а по- скоро от две противоположности, във всяка от които има част от другата.
Ин и ян. Елементарно, но и безкрайно изчерпателно и завършено.
Никога няма да разберем какво е добро, ако не познаваме лошото.
Начинът да мислим отвътре- навън не ни прави егоисти, а показва най- ясно възприемането ни на света. Нашият свят, на който ние сме център, колкото всяка друга единица, която е част от всичко около нас, но и център на вселената, която огражда самата нея.
Разбирателството в общуването между двойка единици, например се гради именно благодарение на баланса между тях. Смисълът на общуването е изграждането на връзка между двата центъра.
Естествено, че пътят за намирането на тази връзка, построяването на моста между хората, който ги свързва, чрез който те общуват, е индивидуален за всяка отделна личност. Невъзможно е някой да разбере какво говорим, ако не ни слуша.
За да можем да разбираме другите, тябва първо да познаваме себе си, защото именно нас самите виждаме отразени в очите на другия.
А за да общуваме, така че да разбират посланията ни неизменно трябва да даваме. Да даваме от себе си и безусловно, непреднамерено, свободно, без предрасъдъци, само защото искаме, по собствено желание. Да го правим напълно непринудено.

2010-12-11T22:32:00.000+02:00

Случайно попаднах на нещо, което съм писала за себе си преди време. Никой не го е чел, оставила съм го само за себе си. Вдъхна ми кураж. Адски много ми помогна. А с днешна дата мога само силно да благодаря на всички приятели, които ми се обадиха през тази седмица , за да ме попитат как съм.
Искрено благодаря, много ми е трудно и именно за това съм сигурна , че ще успея.
Съдбата е пълна с ирония, животът е пълен с лъжи- затваряш очи, преглъщташ и тръгваш все едно никога не се е случвало.
Няма значение ще компенсираме с друго, естествено само ако разбираш за какво става въпрос.
Или ако се изразим по- тривиално- това, което не ни убие може само да ни направи по- силни.
И току що ми хрумна- ами ако не искам да съм силна и не мога да умра???
Не се впечатлявайте не е толкова сериозно.
Аничке, да не ми звъннеш да ме питаш как съм- всичко си ми е ок, просто тая вечер съм сама и изпих една водка в повече и ето ти резултатът- откровение, което на дали някой би осъзнал.
Лека нощ и благодаря на всички, които издържаха до края.
Ще видите вие....

Преди началото на крах

2010-10-10T00:16:00.000+03:00

Слънчице изгря, дори пред моята врата,
но когато я отворих беше пълна с тишина.
А и твоят поглед нежен и излъчващ топлина,
приковава и запълва с безпредметна самота.

Равносметка- недовършена и продължаваща

2010-08-28T13:38:00.000+03:00

Току що го проверих, за да се уверя, че съм сигурна. Изминала е точно една година без девет дни,откакто съм го установила, а пеперудите не са спряли да се блъскат с крила по стоватовата нажежена крушка. Продължават да тормозят самите себе си, защото усещат топлина, която би могла да ги убие от собствената им глупост. Точно като мен, изпълнена със странен вид мазохизъм, мразеща го и имаща нужда точно от това.
Една голяма въпросителна на която не беше отговорено, когато имаше нужда, а след няколко дни, когато смисълът на въпроса вече беше накъсан на малки парченца, дефрагментиран и затворен в дъното на най- дълбокия буркан зимнина, запазен за момента, в който наистина ще е студено и гладно, тогава- само едно изречение. Изречение подобно на усмивка с извинение, което няма смисъл, защото давността е изтекла преди няколко десетки часа, преминали мудно.
Някои хора предпочитат само да ползват другите като мокра кърпичка, да избършат мръсните си потни ръце, за да усетят аромата в тях и после- бам в препълненото с боклуци кошче. Обаче аз не мога да бъда бърсалка за душевен отпадък колкото и да ми се иска понякога.
Имам твърде много недостатъци, които съвсем късно осъзнах.Не мога да се сърдя, не мога да играя твърде дълго и не мога винаги да премълчавам мислите си.
Поредният ми опит да приличам на малка кисела мърла, нещастна и недоволна от битието, което и се предлага завърши с пълен крах точно след края на хладната, сърдита нощ, в която не успях да заспя до два сутринта и се сгромолясах в леглото,едва когато то беше останало празно.
А преди това- няколко десетки цигари изпушени в повече и тишината на кухнята, нарушавана само от мрънкането на хладилника.
Лека нощ и добро утро, аз оставам тук където и да ходиш.

За хората и мушмороците

2010-08-11T13:48:00.001+03:00

Понякога действията на някои, погледнати отстрани ми се струват абсолютно нелогични. Толкова глупави, че ми е трудно да намеря точното сравнение, за да ги опиша правилно. Все едно да кажеш на някой, че ти се яде шоколад, другият да отиде да ти го купи, да го отвори, да го начупи на малки парченца, така че да ти е удобно да си похапнеш, да ти го поднесе с усмивка и ти да кажеш, че всъщност само си си представял вкуса на шоколада в устата си и вместо да се пресегнеш да си вземеш го изхвърляш безжалостно в кофата и въобще не се сещаш, че може би другият тайно се е надявал да се наслади на няколко парченца.
Или още по- тъпо.
Да си избереш най- хубавото вино в магазина, знаейки че нямаш тирбушон и в два през нощта, когато няма от кой да поискаш назаем да разбиеш бутилката в стената.
Или да отидеш в някой зоомагазин да си купиш кученце, за няколко дни да успееш да го научиш да ти носи чехлите, когато се прибираш вкъщи сам, а то да ти маха с опашка всеки път когато го погледнеш и да решиш да го върнеш в магазина, защото мацката от долния етаж, която харесваш има котка.
Не мога да спра да се учудвам на хора, които не осъзнават разликата между осъществяването на прости желания и поемането на отговорност за това което си поискал, както и адекватното възприемане на последствията от действията, които са го предизвикали.
Не мога да не се дразня на онази порода хора, които вярват на празните си приказки и на всичко отгоре ги разказват толкова увлекателно, че без да се усетиш си навлязъл надълбоко в свят, който напрактика не съществува.
От друга страна е смешно, когато осъзнаеш, че някои въобще не подозират, че между "искам" и "мога" зее пропаст с дълбочината на собствената им воля и колкото и да искаш да помогнеш за постигането на целите то е невъзможно без да запълниш, да прескочиш или пречупиш именно онази воля, която седи на пътя между желанието и реалността.
Затова са мушмороци! Но не бива да им се сърдим, тъй като ги разбираме по- добре отколкото те сами себе си. Лошото е, че подлъжеш ли се да им дадеш точно онова от което имат нужда те само ще го осквернят без да могат да го ползват правилно, тъй като не знаят цената му. Понякога не е смешно, понякога боли.И може би не си струва да помагаш на мушморок, заблуден че иска точно онова, с което разполагаш.

слушам и не вярвам на очите си

2010-07-09T14:10:00.000+03:00

Не разбирам имаш ли нужда от нещо. Толкова много се опитвам да ти угодя, че започвам да се ядосвам на себе си. То всъщност май по- скоро прилича на унижение. И после-чакам. Какво пък толкова чакам като то нищо не би могло да се случи. Аз ли насилвам нещата или ти точно това целиш?Даже вчера се разсърдих на самата себе си. А вътрешния диалог нещо не върви. В играта на добрата и лошата, с предимство винаги остава непослушното момиче, което незнае какво иска. А може би знае, но няма начин да си го получи. Събуждам се и изпитвам неприязън към целия свят. Не може ли да сме напълно откровени един към друг, към всички. На кого е нужен този безмислен цирк? Защо вечно трябва да влизаме в роли, които не са ни присъщи, колкото и да са полезни за битието?
Май не мога да опиша с думи настроението, което ме е сграбчило толкова силно, че почти се задушавам.
Постоянно имам усещането, че не се справям, не и достатъчно добре. Някакъв вид недоволство от себе си, което не мога да превъзмогна. Предполагам, че е просто изроден страничен ефект от непълноценното ми емоционално състояние, което се дължи на оплетените ми хормони.
Не се самосъжалявам, по скоро бих се отвратила от себе си, но точно това май ми харесва.
Поглеждам се в огледалото преди да изляза и си казвам "давай! ти можеш!" и се оказва, че наистина успявам.
Тогава какво?
Ами целта оправдава ли средствата винаги и на всяка цена?

2010-06-25T12:42:00.001+03:00

Най- накрая си намерих местенце. Топло, уютно и тихичко. Толкова много ми харесва...Най- хубавото е, че е тайничко. Надявам се никой друг да не разбере за него, защото би могъл да развали магията, на която се крепи цялото ми отношение към него, а аз съм направо като влюбена.

отворено писмо

2010-06-02T12:19:00.002+03:00

Мислех да ти пратя еротично предложение по пощата, но не бях сигурна дали ще му обърнеш внимание между всичките ти други делови кореспонденции.Тук си мисля, че няма да го намериш, ако не ти обясня къде е изпратено. Затова нека да е за всички, които искат да знаят какво тормози душата ми.(
По полека, че стана много драматично като света, в който съм се превърнала. Ще бъда кратка.
Не винаги съм сигурна какво точно искам и затова предпочитам ти да решаваш.
Искрено благодаря.

Поздрави!!! Така наречената ти Жена.

в последният ден от месеца

2010-05-31T12:15:00.005+03:00

Понякога усещам, че те губя. Въпреки, че никога не съм искала да те притежавам. Чувствам те студен и отвлечен- седиш до мен, а си някъде мъглив в далечината. Всъщност те няма, по цели седмици - на хиляди километри, не мога да те чуя и не усещам присъствието ти, а ти лежиш на дивана като всяка вечер. Не мога да спра мислите. Те нахлуват постоянно като неспиращ поток, извиращ от сълзи. Силно тъгувам без признаци на външни изблици, защото знам, че е невъзможно всичко да е толкова съвършено като в нежна майска съботна утрин. А аз дори не мога да заплача. Не немога, нямам право и продължавам да те чакам .

****

2010-05-04T09:08:00.000+03:00

-Аз....
- Спри, не говори
свии се в кошница с искри.

-Аз...
- Стига! Замълчи!
Нека вятъра шепти.

-Ти...
- Замълчи и спри
всеки миг изпълваш с мечти.

Бяло петно, жълта детелина

2009-12-04T08:27:00.003+02:00

Ситничко ръмеше, като сълзи в очите, които никога няма да видиш, защото във всеки момент, в който се опиташ да проникнеш през зелената им силиконова преграда неволно се извъщат надясно. Пръскаше и беше мрачно, както когато някой случайно те е засегнал, а ти си го приел прекалено лично.
Не можех да спра да мисля за онези пътища, които никога няма да се отразят през лещите ми, не пътища, а магистрали, върху които капките падат и не образуват локви, не се стичат, а сякаш достигнат ли асфалта се изпаряват, като че никога не са съществували. Ежедневно го отхвърлях, триех го със мръсно бяла гумичка, докато всичко се замаже до степен, в която никой не би могъл да различи почерка, а после пак избликваше отвътре- ясно, силно, алено червено, цикламено, топло и розово.
Усмивка- сърдечна и блага. Кой би могъл да различи какво се крие зад нея?
Нищо и никава, обаче поразителна. Приемам всичко и искрено благодаря, но не вярвам, че хората умеят да разчитат смисъла дори на собствените си усмивки.
Беше влажно и мъгливо, а облаците бяха толкова ниско, че почти захлупваха хората. Но никой не обръщаше внимание на времето в задъханото си ежедневие. Тълпата се разминаваше по тротоара и на никой не му правеше впечатление, че всъщност плува из гъста облачна гора.
А, аз продължавах неуморно да набивам в главата си мисълта, че в цялата сива картина, разкриваща се пред мен няма дори капка романтика, няма умисъл, че просто полъха на вятъра разхвъря безразборно изсъхнали пожълтели листа, а не безброй детелини, носещи щастие.

Забранено ползването от деца под 7 години

2009-12-03T11:25:00.001+02:00

По принцип стриктно спазвам правилата, обаче от удоволствието да се вози сам в асансьора не мога да го лиша. Страшно умилителна гледка на едно сладко момченце,държащо в лявата си ръка прозрачно найлоново пликче с пантофки. Детенце, което се бори с врата поне пет пъти по-тежка от него, вмъква се в кабината нахилен до уши, след като се е сбогувал с думите "Чао-чао, ще се видим утре!" (а аз винаги го поправям , че ще се видим довечера, но явно за него клишетата са важни).Представям си го вътре самичък- със сетни сили се повдига на пръсти, а малката му ръчичка достига едва до първото копче. Оставям отворена външната врата и слушам. Асансьора изтропва на първия етаж, вратата се отваря бавно и чувам ситните му стъпчици да потропват по стълбите. Бързо заключвам и тичам към кухнята да отворя прозореца. Виждам го как излиза от входа и се запътва към колата, където баща му го чака, за да го заведе на детска.
Приятен ден, Яворчо!

2009-12-01T08:44:00.000+02:00

Често сънувам баба. Прекалено често. Появява се жива и здрава и както винаги усмихната, а аз започвам да се притеснявам къде ще я сложа да спи като дадохме апартамента `и под наем. Тя продължава да се усмихва и ми повтаря, че няма проблем и не се сърди, че изхвърлихме леглото`и. Замислям се как е възможно- аз бях там и гледах лопатите пълни с пръст, които я затрупваха, а сега е отново пред мен от плът и кръв. Гледа ме, очите и излъчват топлина. Чувствам се странно и започвам да разбирам онова, което винаги съм знаела....
Мъртвите не са под земята, макар и тялото отдавна проядено от червеи да не може да бъде докоснато никога вече, усещането за близост споменът и топлината никога няма да се заличат. Те няма да изчезнат, няма да се променят.
Събуждам се, знам че баба я няма, дори в съня си го знам,обаче тя продължава да живее. Живее в мен,защото аз съм част от нея.

Hola

2009-11-09T23:17:00.000+02:00

Изминаха няколко прекрасни недели. Може би най- прекрасните последователни есенни недели, които съм имала в живота си. Началото им бе поставено още в онзи понеделник, в който реших, че ще си купувам тютюн. Заниманието толкова ми хареса и с такава усърдност започнах да правя сама цигарите си, че дори успях да накарам, човек, който никога не е пушил да изпита подобно желание.
Златна, уютна, сладка есен, препълнена с копнежи, които никога не бих си позволила.

Сън като пън

2009-11-09T23:10:00.001+02:00

Не мога да контролирам обекта на сънищата си. Понякога е проблем. Рядко става голям проблем, но винаги е неизбежно да отгатна какво диктува подсъзнанието ми. Не е трудно да разтълкуваш в ежедневието си нещо, вече преживяно. Често се оказвам безнадежно влюбена не просто в човек, в който въобще не трябва да бъда, но и в някой, който съвсем не е това, което сънувам.

2009-08-28T09:04:00.001+03:00

Отнво изпитвам онзи крехък гъдел под областта на сърцето. Може би е просто пристъп на емоционален глад по нещо твърде фантастично, за да е възможно. Треперя в мислите си, обхваната от страх да не пристъпя към бълнуваното. И отново ме блъска силна вълна, първична и абсолютно неразумна. Защо??? Ядосвам се на самата себе си, но умът ми продължава да прескача бясно към посока, която не иска да тласкам.

Случка с контрольор

2009-08-27T09:40:00.002+03:00

Преди да пристъпим към съществото, нека първо разясня, че философски погледнато аз не пътувам без да плащам в градския транспорт. Изчислих, че мога да отделям около 2,5% от месечната си заплата за билетчета, което е малко повече от шест билета за 20 пътувания по две спирки- смятам, че е напълно справедливо. Тъй като министерсвото на транспорта не печели от перфорацията на билета, а от неговото закупуване, сметнах, че първото е излишно и просто отвреме навреме изхвърлях смачкания си билет и го заменях с нов.
В един слънчев летен предиобед, теорията ми бе подложена на изпитание.
Тъкмо слушах новата песен на "Radiohead", когато с периферното зрение видях синята му ризка, веднага протегнах ръка към перфоратора и тъкмо да мушна билетчето, въпросният чичко пресече действието ми и дръпна билетчето. Изгледах го тъпо, а той каза нещо, което не разбрах. Жертвах спокойствието си и махнах едната слушалка като му казах да ми върне билета, за да си го дупча.
- Десет лева глоба- изсъска заплашително
- Какви десет лева?! Дай си ми билета и не ме занимавай с глупости!
- Нямаш ли десет лева?
- ? не
- Тогава ще слезеш с мен на другата спирка!
- Добре, обаче държа да ми върнеш билета- бях си го купила преди няколко минути и трябваше да го пазя в джоба си 3-4 дни преди да си купя следващия. Сложих си слушалките, но парчето, на което се наслаждавах до преди малко вече беше свършило.
На спирката, преди автобуса да отвори врати, контрольорът ми отправи един силен поглед и каза нещо, което отново не чух, но реших, че настоява да сляза с него, пък и много исках да си получа билетчето. Изключих радиото.
- Сега- 10лева за глобата ще ми дадеш ли?
- Какви десет лева бе човек, нали ти казах, че НЯМАМ!
- Тогава колкото и да не ми се иска ще трябва да извикам полиция. ЩЕ ТИ СЪСТАВЯТ АКТ ЗА 200 ЛЕВА.
- Добре, викай който искаш. Аз пари нямам.
- Личната карта носиш ли си?
- Не.
- А, защо?
- Ми, за к`во ми е?
- Е, как за к`во. Ето сега като дойдат полицайте освен мойте двеста лева, ще ти напишат акт за още 600, че си без лична карта
- Глупости-:)
- Няма ли на кой да се обадиш да ти даде 10 лева
- Не!
- Гадже нямаш ли?
- За какво?!?- имах предвид ти за какво ми говориш бе лайнар и той разбра намека
- Ми да ти даде. Те мъжете са за това- да дават пари
- Не е вярно. Мъжете не са, за да дават пари. На мен не ми трябват за това.
- Е, хайде дай два лева поне...
- Само не разбрах защо не ме остави да си дупча билетчето, а си губиш времето сега. Ето ще ти покажа имам...- бръкнах в предния джоб на чантата си и старателно изгребах всички стотинки от дъното`и, след което му ги показах в шепата си - 46стотинки, ако искаш ги вземи.
Определено беше разочарован от финансовото ми състояние и пълния ми непукизъм, но аз наистина имах само толкова и въобще не ми пукаше.
- Виж сега, аз ще тръгвам,че бързам.
- Чакай за къде беше тръгнала?
- ???
- Къде щеше да слезеш, ако не те бях свалил?
- На другата спирка.
- А къде живееш?
- Нагоре- посочих с ръка в посоката. Зачудих се за какво ме пита такива глупости.
- Ами, изчакай автобуса тогава.
- Е, как да се кача в тоя автобус като нямам пари, а ТИ МИ ВЗЕ БИЛЕТЧЕТО???
- Спокойно ще се качиш с мен!- усмихна се идиотски. В този момент автобус 60 разтвори двойните си врати точно пред нас. Контрольора скочи вътре и аз след него, а в ръката му още стърчеше лъскавото ми билетче- Ама, тоя рейс не спира на другата спирка, той завива
- Ми тогава що ме караш да се возя с тебе!- върнах се на спирката и бързо закрачих по тротоара.
." Godsmack"- поне песента беше добра за финал на случката.
Ама тоя мръсник- защо трябваше да ми взима билета?!?

за един заварчик и една кранистка

2009-08-17T10:06:00.004+03:00

Странно усещане- обзема. В каквато и нелепа ситуация да се набъркаш винаги оставаш доволен от себе си. Отстрани хората те гледат, но само, ако знаеха за какво всъщност става въпрос биха ти се възхищавали до края на живота си. Подсмихваш се под мустак и я поглеждаш с изкрящ поглед. Няма нужда от думи, не са необходми обяснения, електрическите импулси прехвърчат между главите ви, дори и когато са обърнати в противоположни посоки.Просто се разбирате, какво толкова - няма нищо по- естествено от това.Ти си сигурен в себе си и имаш пълно доверие в нея, макар че тя боядиса спалнята в бледо розово, ти знаеш, че в момента е единствената жена, която няма да се разсърди,че я къпеш с градинския маркуч докато поливаш градинката пред къщата,нито ще ти се цупи, че скоро няма да имате топла вода, защото времето минава и не е честно любовта вечно да ни се изплъзва.

из перипетийте на битието

2009-08-14T12:52:00.003+03:00

Вървя към вкъщи след работа умислено щастлива, доволна от живота, който водя далеч от цялото световно лицемерие. Току що затворих телефона, по- скоро ми го тръшнаха и аз се радвам точно за това. Ще ми се цялата вселена да знаеше колко много обичам мъжа си, дали пък да не го изкрещя на улицата, тук между трамвайните релси и паркиралите неправилно автомобили.
А аз исках да го питам само как е, добре ли се чувства да окуража с телефонна усмивка първия му работен ден. "Имам Работа. Щ` ти звънна."- каза го за по- малко от една секунда, по- скоро чух само няколко звука в понижителен тон и затвори.
Аз пък въобще не си вдигам телефона докато имам работа , особено на тия дето само искат да ме питат как съм:))
Е, Цветанчо сега вече цялата вселена трябва да усети колко силно стискам палци, всичко останало от което се нуждаеш е в самият теб.

2009-07-31T23:43:00.002+03:00

Мъртвите не са под земята
те са в дърветата, които шумолят,
те са в горите, които стенат,
те са във водата, която тече,
те са във водата, която спи,
те са в колибата, те са в тълпата,
мъртвите не са мъртви.
Тези, които са умрели, никога не са далече,
те са в гърдите на жената,
те са в детето, което плаче и в огъня, който пламти.
Мъртвите не са под земята, те са в огъня, който гасне,
те са в тревата, която тихичко плаче,
те са в скалите, които хленчат,
те са в горите, те са в къщата,
те не са мъртви.

Когато мойте прадеди говорят за Създателя, те казват: " Той е с нас... Ние спим с него, ние ловуваме с него. Ние танцуваме с него".

Франсис Нагеда

В трета фаза на пиянството

2009-07-16T18:58:00.008+03:00

В момента се колебаеше дали състоянието и е такова защото е прекалила с пиенето или може би проклетото пушене е в дъното на неприятностите. Чак на другия ден след аналитично осмисляне на преживяното осъзна, че не нелепата комбинация от джин и водка са били причина за всичко последвало, а самотния сандвич търкалящ се пусто в празния `и стомах.Сега едно беше сигурно- не се чувстваше особено добре и това усещане трябваше незабавно да бъде споделно с някой, който е много по- трезвен и веднага би могъл да реагира с адекватно действие.
Съдържанието на джобовете `и се изчерпваше с запалка, гланц за устни, два лева и десет стотинки. Беше убедена, че краката `и ще я отведат вкъщи, но неистово се нуждаеше от рамо, на което да се облегне по време на дългия път. Тричленната група беше мигновенно сформирана- двама накъркани до козирката и една бременна в - 30-тата гестационна седмица.
Естествено, само най- трезвият може да се сети за онези жълти коли, който всекидневно превозват хора в подобни критични ситуации.
Ужасно натрапчив аромат на освежител за кола- би трябвало да ги забранят, всеки би могъл да получи алергия от тях, възможно е светкавично натравяне, мигновенни пристъпи на гадене и може би дори фатален край. Прозорецът беше свален до долу, но свежият въздух продължаваше да е в недостиг.
Всички се почерпиха с дъвка, опитвайки се да изтрият неприятното усещане в таксито.
Положена в пресъхнала уста обаче, дъвката не може да отдели лютивия си сок, а се разлага в лепкава зърнеста каша.
Хайде, само още един светофар...
- Аз ще сляза тук , да се поразходя малко-изрече думите в последния момент преди устата `и да се напълни със стомашен сок.
Шибани нови коли- вратата не можеше да се отвори, а времето беше разчетено така, че да може за две секунди да се претърколи от седалката и да изкара навън от себе си бясната буря, която бушуваше в корема`и. Вече нямаше време- надигна се и повърна през прозореца, точно в този момент копчето щтракна- да вървят на майната си проклетите автоматизации! Излизайки от таксито подаде цялата налична сума от джоба си, на ръката стояща до нея и пожела приятна вечер на всички. Изчака колата да се скрие от погледа `и и почти се строполи на тротоара, довършвайки започнатото дело. Погледна към лекото възвишение, което трябваше да изкачи, за да стигне у дома си, стори `и се като огромен непреодолим връх. Ще си постои тук още малко, няколко минути не са от кой знае какво значение, но през това време човек би могъл да събере страшно много енергия от голямата кръгла луна усмихваща се лаконично на нощна София.
-Добре ли сте?!? Дайте ръка ще ви помогна!- някъкъв господин с млечнобели обувки и панталон в екрю я дърпаше за ръката। " Тоя пък к`во иска от мене???"
- ВСИЧКО Е НАРЕД, БЛАГОДАРЯ НЯМА НУЖДА ДА МИ ПОМАГАТЕ- въпреки това човекът продължаваше да настоява " Мамка му, сигурно изглеждам ужасно отстрани, трябва да се стегна"
-Елате ще ви помогна, нали за това сме хора- от позицията си на височина 50 сантиметра от земята не можеше да извърти главата си така че да види лицето му, затова рискува и се довери на белите обувки, бяха лъснати и чисти, а обувките винаги дават жизненоважна информация за човека, който ги носи.
С негова помощ реши да се изправи. Мъжът я прегърна силно през кръста, а със свободната си ръка хвана нейната, тръгнаха в крачка, всъщност точно от това имаше нужда. Човекът носеше скъпа риза, която за жалост не можеше да прикрие възголямото му шкембе, а парфюмът му бе доста тежък и натрапчив за нейния вкус. Леко плешивичък, може би някъде към петдесетте и странно угрижен за нея.Тя винаги се чувстваше неловко когато усещаше, че някой се притеснява за нея, а в този миг направо и стана неудобно. За да прикрие обзелото я чувство на паника започна неангажиращ диалог, за който
след по- малко от две минути вече съжаляваше.
Мъже.
Скапани досадници вечно опитващи се да впечатляват.
Добре че телефона `и звъння два пъти и бързо успя да се отскубне от косматите му ръце.
-Благодаря ви много и приятна вечер!- любезността никога не трябва да се подценява., а той се сбогува с малко тъп поглед в очите.
Ето го любимото убежище, изкачи стълбите в тъмното и мушна ключа в ключалката от първия път, до сега нямаше случай, в който да не я беше уцелвала, сигурно се случва само по филмите.
Тръшна се на леглото видимо доволна от себе си- имаше нужда точно от това.

Утре далече от мен

2009-06-12T09:16:00.003+03:00

Разделих се с първия клиент. Човек, който познавам от осем години. Възрастен, скромен, непретенциозен и тих. Ще ми липсва всичко. Не мога да спя. Не съм се чувствала така несигурна отдавна. Тъжно, но факт.

2009-06-12T08:43:00.006+03:00

Искам да напиша нещо, което да нарека "един момент". Понеже желая да видите, че все пак мога да съм снизходителна ще вметна, че Мими и Ани е по- добре да се освободят от четене, въпреки че това би означавало, че текстът едва ли ще добие някаква публичност, което всъщност е моята цел.
Благодаря на всички останали.
И все пак, ако слушате:
Преди другите избори ми напомнете, че кофите за боклук седят на метър, метър и нещо от входа на детска градина при всички управи.

Наблюдавам кварталният дилър вече две седмици.Явно нямам какво друго да правя.Небрежно
поглеждам лицето му, когато минава, годините са се разтляли в стъкленият му блуждаещ поглед, останал на сянка под безцветната бейзболна шапка. Неуморно продава зараза в лъскави малки пакетчета.
Наблюдавам "клиентите" и честотата им на посещение, почти ги познавам дори.Обаче не спирам да се чудя всъщност колко от тях са жени.
Каква мисъл! Твърде драматично.
Прибрахме се с Яворчо в събота след топла разходка под дебелите сенки на стари дървета.
И отидохме в баба.
Неописуем ШОК
Доли да описвам?
По- добре не, но тя въпреки това ще умре.
Не знам кое е по- добре

Загубих едно здраво защипано пликче.
А баба умира по- тъжна от всякога, съвсем безнадеждна.
Един ден отворих гардероба и дълго прочиствах от мухлясали кестени, вързани в найлонови пликчета, разкъсани и разпилени.Събрах ги, грижливо, изринах с лопата и бързо изхвърлих всички ненужни неща.Но не можах да я хвана, грозната вещица, скрила се вътре със сърп.
Защо точно на моят ъгъл решиха да продават тези момченца, заобиколени от най- малко дванадесет камери.Струват ми се прекалено безразсъдни. Чак се плаша да не си помислят, че им се подигравам.
Смешници! събират се винаги преди дъжд, а то пак заваля.

Кой слага бебетата в корема на майките?

2009-06-03T09:55:00.003+03:00

Ей този въпрос направо успя да ме шашне. За секунди в мен настъпи объркване. Още не бях подготвена.....
-Ами как кой? Ти не знаеш ли??? - изтърсих глупаво, за да спечеля време
Знаех, че не бива да заблуждавам детето с идиотщини за щъркели и други все такива, но не очаквах да ми го зададе в крехката си тригодишна възраст.
- Татковците!!!- възкликнах с пълен глас.
- Мамо, мамо ама как?
- Какво как?- еее идва ми в повече вече
- Как татковците слагат бебето вътре???-наистина беше озадачен, личеше си, че темата му е много интересна и няма да спре да пита докато не получи задоволителен отговор
- О, ми много просто като се целуват и правят любов. Нали знаеш, че децата се раждат от любовта на родителите....-следва дълга и сложна реч, по време на която Яворчо няма възможност да задава въпроси- Сега разбра всичко, нали????- молех се да съм изяснила всичко необходимо
-Да, хайде да си играем, мамо.

С три е по- весело

2009-05-31T00:09:00.003+03:00

И така представете си три деца в петдесет квадратни метра. Всеки би си помислил- пълна лудница, обаче не, всичко е наред и всичко е под пълен контрол. Принципът е прост- когато са само две те постоянно се карат, има ли трето винаги най- голямото въдворява ред и другите го слушат. С други думи ако имате възможност никога не се чудете. При мен стана случайно, някак си обясних на Яворчо, че ще ни дойде на гости сестрата на брат му, която му е кака и може да му бъде приятелка и те просто ще останат да спят и двамата при нас. Децата наистина бяха много послушни. Толкова много, че даже успях да измия чиниите след вечеря, нещо което никога не правя от мързел. Дори Влади беше учуден колко послушна може да бъде малката му сестричка. А преди да заспят Вики попита " Бате ще останем ли и утре вечер тук? " Погътках я по крачето, което не можело да диша от топлото одеяло, а тя се засмя. Колко хубаво петгодишно момиченце, само да знаете.Донякъде аз съм виновна, че съществува и това ме радва. Нещата понякога се случват точно такива каквито е редно да бъдат.
Сега трите деца спят в моята детска стая точно зад мен. Вики и Влади дори са на моето ъглово легло, което e облепено с десетки картинки от дъвки "Турбо", но най- важното е, че Вики хареса нашето семейство, нищо че трябваше да яде само ориз на вечеря, а тя е толкова сладко момиче.

2009-05-30T23:58:00.002+03:00

Току що го осъзнах- има три вида хора: такива които обичат макарони със захар и сирене, които ги ядат само със сирене и трети вид чудаци, които обичат макароните си само със захар. Това не ни прави кой знае колко различни, но определено ни обособява в три отделни групи(аз и моето семейство спадаме към първата). Няма да изпадам в подробности, защото е безсмислено, но да знаете- не, че не уважавам хората, които си ядат макароните само със сирене или само със захар, но всички трябва да знаят кое е най- вкусното- с мнооогоооо захар и сирене..
Това ми напомня за едно мое бивше гадже което обичаше айран със захар- пълна тъпотия. Един ден му сложих пет супени лъжици в чашата и от тогава спя да го пие така (Хи-хи).Това го водете като лирично отклонение.
Само за макароните ми беше думата. Има само три вида хора...

Да се радваш, че ти е гадно

2009-05-22T22:39:00.003+03:00

Знам, че звучи малко странно, но това е семейна стратегия. Мъжът ми ми я приложи в един много тежък период за мен (не си спомням точно кога, защото при мен тези неща винаги избледняват). Сега ще се пробвам и аз да го "облъчвам" и да му вдъхвам сили по този начин.
Кофти, просто не му провървя тази година, но той си е пич и ако не повтаря постоянно "ако" и има малко повече увереност в себе си съм сигурна, че ще успее в каквото и да е начинание, дори да не е режисирано от мен. Обаче сега му трябва сила и аз действам- по неговата схема, за да може да ме разбере. А именно, идеята е следната:
Ако животът е розов и безоблачен, никога няма да можеш да почувстваш щастие, защото няма да знаеш какво е да ти бъде трудно, да изпитваш несигурност, когато обаче се случват неприятни неща, те стават точно затова , за да се увереш, че може да бъдеш щастлив. И именно на тях- гадните трябва да се радваш повече, защото освен да те направят по- силен, те ти доказват, че има смисъл да продължаваш да искаш.

2009-04-28T09:22:00.003+03:00

Първо лудата крава, после птичи сега и свински грип. Това е то- естествен подбор, чумата на нашия век. Със "сложните" болести, които поразяват сигурно и бавно като рака се борим всеотдайно и убедително удължаваме агонията им, затова природата ни дарява с мутирали животински вируси. Честно, не знаех, че и прасенцата страдат от грип:)) горкичките. Мисля, че това е новият бич на човечеството. Щамът е "интелигентен" усъвършенства се според обстоятелствата, така че когато бъде "уловен" в епруветките " навън" вече се е променил, видоизменил се е толкова бързо и не може да се изолира, научил се е да оцелява в развития съвременен свят.
Е, не било правилно да се нарича " свински", защото свинете за нищо не са ни виновни, вирусът е северноамерикански. Почвайте да се плашите краят наближава с всеки следващ ден.

Зловещо

2009-04-28T08:51:00.003+03:00

Всеки ден се опитвам да убедя сама себе си, че всъщност случващото се много ми помага.Помага ми да стана по- силна.Държи ме в постоянно напрежение и се опитва да ме накара да го контролирам.
Обаче в същото време ме скапва, прави ме нещастна и ме кара да изпитвам остра, пронизваща болка, която не затихва денонощно.
На вкус е като концентрирана доза шведска горчивка. Постоянно се убеждавам, че с времето ще ме излекува, но всъщност съдържанието малко по малко ме трови.
Чудя се това поредното изпитание ли е или някой отгоре се опитва да се гаври с душата ми.Още колко? До кога ще трябва да преглъщам този прегорял, изсъхнал въздух. И сега какво?
Мога още разбира се.Мога да приемам още тъга болка и горчивина, и въпреки че предела на силите ми отдавна надмина своя връх мога да поема в себе си още от цялото разнообразие, което ми се предлага-срам, унижение, неуважение- всичко тъмно, което се носи из пространството ми е познато.
Но защо? Каква е целта? Съзерцавам нищото и ритмично преглъщам големите буци, застинали на гърлото ми. Няма да ви позволя да избухнете от очите ми и да се затъркаляте на капки по бузите ми. Просто няма да ви дам каквото и да ми струва. Не защото се опитвам да бъда безгранично силна, а защото този път ще съм безкомпромисна към себе си.
Гнойно чудовище- не се приближавай! Не се опитвай да ме обсебиш, защото няма да се поддам на пъкления ти замисъл.Знам, че искаш да затриеш всичко добро и нежно, което е останало в мен и да изтриеш за винаги искрения ми смях, но няма да ти ги позволя да ми ги отнемеш, не и сега и в никакъв случай на тази безумна цена.
Не мога да се отбранявам. Няма с какво да се защитя. Ще събирам тъгата си в шепички и ще я изхвърлям в асансьорната шахта, докато не спре да рикошира в душата ми.
Дори да има риск да полудея няма да ти се поддам- изгнила смрад

2009-04-28T08:39:00.002+03:00

Ново за билетните автомати.
Вчера пуснах едно 20, две по 10 и 50стотинки, внимателно наблюдавах онова, което отчита машинката. Когато всичките монети издрънчаха глухо в металната кутия, автоматът изписа, че съм пуснала лев и тридесет, въпреки че по време на самото отчитане на парите всяка стотинка беше отбелязана на малкия дисплей с точната си стойност. Взех си билетчето(за първи път спирката ми беше отбелязана правилно) и получих ресто.... от 50бани- румънските стотинки , за първи път ги виждам.
Странни, странни и много глупави изобретения

Трафик

2009-04-27T09:16:00.003+03:00

Усещам се, че от известно време взе много да ме изнервя шофирането. Обаче днес вече чашата преля- 35минути до детската градина и обратно, за има- няма три километра отиване и връщане. Е, да оставих и детето за пет минутки, значи горе- долу 30мин.- три километра и то до съседния квартал- в посока обратно на центъра. Е, направо нямам думи. На тръгване реших да мина по по- обиколния път, за да не чакам 10мин. за ляв завой на излизане от квартала. На първия светофар няк`ви малоумници се бяха ударили и единия седеше тъпо на седалката и придържаше бяла кърпа на главата си,с която сякаш искаше да прокламира към сеирджиите " Минавах с мир!" Не видях кръв, но бях сигурна, че е бил без колан.На следващото кръстовище- безумно задръстване по абсолютно непонятни причини. А на връщане... не не стига, е т`ва е - честит понеделник и приятна седмица. Записвам случката в личните си рекорди по бавност. Определено пеша е по- добре и по сигурно.

2009-03-30T11:34:00.002+03:00

Вестник " Телеграф" неуморно, всеки ден публикува пейзажи с препълнените софийски кофи. Да, да всички вече разбрахме за кризата с боклука... дайте нещо ново.

Ето нашят семеен начин да преодолеем задръстването с боклук. Както знаете кофите за смет се изхвърлят нередовно т.е. ако днес изхвърлят зад вашия блок, утре идва ред на съседния квартал, а вашите остават необслужени. Ето защо нашето семейство си изгради стриктна технология на изхвърляне по време на така наречената криза. " Планът за справяне" беше следният- товариш пликчета с боклук в колата и ако твоята кофа е препълнена- пропускаш, пътувайки към детската градина, към работата- все някъде намираш полупразна кофа и БАМ- право в целта. Не знам доколко имаше смисъл, но все пак бях доволна, че не изхвърлям боклука си на средата на улицата- да го разнасят кучетата. Поне не моят!!!

2009-03-30T11:10:00.002+03:00

Знам, че ще прозвучи странно, но аз обичам да се возя в градския транспорт. Имам безотказна система на спестяване от билетчета, с която никога не рискуваш стига да имаш достатъчно пари за глобата:)). И като любител на трамвайният туризъм с удоволствие ползах новата услуга за продажба на билети, които изкачаха от една сива метална кутия инсталирана зад ватманската кабина. Скоро обаче установих, че бездушните билетопродавци много често не функционират- взимат ти парите без да ти пуснат билетче и така пак се налага да пътуваш без превозен документ / което междувпрочем напълно доказа теорията ми, че за софийския транспорт да плащаш е безмислено/. Аз им "хванах цаката" обаче- оказа се, че ако настоятелно натискаш бутончето и пораздрусаш машинката тя връща не само твоите пари, но и стотинките на човека преди теб. Ха- ха.!. Много бях доволна, когато това се случи, купих си билет от водача, а спечелените от машинката пари прибрах в джоба си. Изиграх грозните сиви кутии, возих се безплатно и ватмана спечели от билечето , което ми продаде. Не знам дали вълкът остана сит, но агнето със сигурност е цяло:)))
А да не забравя- много важно- ВАЛИДАТОРЪТ е пълна глупост, 60% от странните машини за самотаксуване са развалени. Естествено, за всички тези ултрамодерни изобретения трябва да благодарим почтително на многоуважаемия си кмет и да стискаме палци на изборите, защото и метро до "Студентски град " ще имаме, ама дали ще имаме нужда от него тогава и дали въобще ще доживеем да го видим....

Пролет

2009-03-30T11:03:00.002+03:00

Обичам го този сезон. Температурната амплитуда 18-24 градуса ме изпълва със свежест и енергия. Независимо дали вали или напича, времето винаги е приятно за разходка. Но най- много ми харесват тихите пролетни утрини- птичките пеят, слънцето току се усмихва над главите ни, а вятърът нежно гали лицата.

2009-02-19T10:57:00.002+02:00

Установих че най- любимото ми занимание, което никога не ми омръзва е да спя.Харесва ми много повече от това да съм будна. Не знам дали този факт говори лошо за мен и за живота , който водя /в будно състояние/, но аз мисля, че не е толкова отчайващо, защото все пак ще прекарам в сън почти 1/2 от живота си, което е доста добре. Имайки предвид, че все пак някаква част от реалността ме прави щастлива, като статистика това означава, че със сигурност през половината от живота си аз съм и ще бъда напълно доволна от съществуването си. Ами останалата част... е тъмната половина....
За нея много може да се спори дали е плод само на моето нежелание да се справям с постоянно издигащите се пред мен спънки или както се казва "такъв ми бил късмета".
До скоро бях убедена, че ако много силно искам нещо със силата на мисълта си мога да го предизвикам. Правила съм го няколко пъти затова съм сигурна, че не е съвпадение или случайност, а наистина нещата се случват така, както съм ги подредила във въображението си без да упражнявам никакъв натиск върху реално случващите се събития, защото просто така съм пожела .
Обаче нещо тия дни не става. Явно магичните ми умения са се изчерпали. И ето искам го толкова много , че всеки ден се събуждам и си лягам с мисълта за него, обаче това не помага, то просто няма да се случи.
Или може би в действителност аз не го искам истински, може би предпочитам да мечтая за него. Ех, да знаехте само колко по-хубаво би било всичко не, не тук има някаква грешка. Ще проверя.

Блогът- на една годинка

2009-02-19T10:45:00.002+02:00

Моята лична медия навърши годинка. Би трябвало да започва да прохожда. Преглеждайки писанията си установявам, че доста от нещата са с.... размазан фокус. Е, обещавам си за напред да бъда малко по- конкретна:)))

2008-12-16T12:13:00.003+02:00

Моето слънчице днес става на три годинки. Съвсем уверено ми казва вече "мамо, аз съм голям" и може да си маже сам от любимите си филии с маргарин. Не мога да спра да му се радвам и всеки път, когато го погледна се учудвам колко е пораснал.

Когато го събудих тази сутрин и му честитих рождения ден, той още сънен бързо се отправи в кухнята да търси тортата. "Ама мами, още не се е съмнало, тортата ще я купим вечерта...." Детето ме погледна разочаровано, готово да заплаче. Трябваше да реагирам бързо. Огледах се около мен... " Още няма торта, но ето виж, Яворчо тук има един банан специално за теб. Това е твоят подарък, заповядай" Усмивката му грейна отново. Слънцето изгря.

светлина

2008-12-15T16:24:00.003+02:00

В деня, в който се бяхме прибрали от едноседмичната си хоспитализация се чувствах ужасно. Несигурно, самотно, досадно, изнервящо. Щях да си лягам, но вместо да изключа компютъра почти машинално прегледах пощата си. И тогава го видях- писъмце. Истинско, виртуално, честно, открито.Писмо за мен! Душата ми се стопли. Беше прекрасно... като букет лалета през декември.

2008-12-15T16:19:00.003+02:00

Снощи си говорихме с Цветанчо и той сподели, че дава разни неща на Галя.
Почувствах се много щастлива, че някой продължава начинанието ми и естествено, че Галя е добре.

2008-12-04T22:54:00.002+02:00

Не е нужно да се превърнеш в такъв, с какъвто си се събрал.Всеки сам избира за себе си.
Свободният човек не се претопява и душата му не може да бъде окована.
Отвън обикновено нещата изглеждат различно. Винаги другият не е толкова истински, не е съвършен като нас и в силното си желание да го превърнем в подобен се опитваме да преобърнем духа му, а той всъщност остава студен и непълно различен.
Ако понякога някой се чувства виновен, за това, което му се е случило по- скоро трябва да осъзнае, че с това свое усещане той потъпква собствения си личностен избор през цялото си съзнателно и несъзнателно съществуване.
Много искам да мога да виждам нещата различно. Като в огледало на желания живот, в който никога няма да бъда. Затова винаги сънувам онова, от което най- много се страхувам, но просто, няма как да го опиша

*******

2008-12-04T22:49:00.003+02:00

Когато на сърцето стърже остра болка,
а вятъра пронизва със тъга,
едничка смислена утеха е дълбока,
силно стисната в дланите мечта.

2008-11-19T13:37:00.002+02:00

Безумен, отправен в нищото, неразбиращ и безсилен поглед. Очи, които не желаят да гледат.
Лице- страдално, съсухрено и намръщено, забравило що е радост.
Тяло- отслабнало до краен предел, което не се подчинява на мозъка, претопено в първородните си инстинкти.Тяло, чиито движения са съпроводени с безгранична болка. Сърце, което аритмично отмерва времето на всяко кошмарно денонощие.
Бъбреци, които функционират лошо. Жлъчка- това е онзи скапан орган, който я кара да повръща с дни без да може да сложи нищо в устата си.
Благодаря на всички, които не ме питат загрижено- "А, как е баба ти?"

Безсилие

2008-11-19T13:27:00.007+02:00

През тънката стена, чувах дрезгавия му пиянски глас и виковете на жената.

Знаех какво се случва, старата плоча се върти до безсъзнание.

Имаше бой, имаше секс.Репертоара винаги си остава същия.

Не знам обаче защо ми подейства толкова шокиращо. Не можех да заспя, не можех да спра да слушам през стената.

Повтарях си, че вече не съм онова малко момиченце, че няма нищо страшно, че всичко е наред, но те продължаваха да се карат.

Прегърнах коленете си в леглото и започнах да плача.

Вече нямаше значение, че онази жена не е майка ми, беше ми жал. Исках да отида там и да и кажа да се маха, защото аз не мога да ги слушам. Исках тя да си отиде и цялата дандания да приключи, но те продължаваха.

Тогава изникна онова тъпо желание, спомени за спринцовки, игли и прекрасни вени...

Да, точно за това го правех тате, всеки път. И ми беше добре, защото не ме болеше от нищо, не можех да бъда наранена от никой, дори и от теб.

И този път не отидох в стаята му, за да помогна на жената, която и каквато и да беше. Повтарях си, че принципите са най- важни и всеки сам отговаря за себе си, и в чуждите отношения нямам право да се меся.

Отидох да си направя топло мляко с мед и да изпуша една цигара. По дяволите и от тук се чуваха. Не беше възможно да ги чувам от кухнята. Те бяха само някакви странни гласове в главата ми. Те не съществуваха.

2008-11-14T10:10:00.006+02:00

Усмихвам се преди да почна да пиша и се чудя има ли смисъл въобще да докосвам клавишите на клавиатурата. Е, може пък да не знаете точно как се чувствам докато не давам никакви отзиви за себе си, затова все пак ще се опитам да съм малко по- конкретна.
Животът се изсипа върху главата ми като огромна кофа пълна с лепкава и студена помия.
Кофата се стовари толкова тежко, че единственото, което можах да направя бе да се усмихна саркастично, да избърша вкиснатото си лице с ръкавите на мръсните си дрехи и да продължа да джапам напред.
Толкова смешно, забавно и окаяно, че започвам да се чудя: не стана ли жалко вече. Ама не, като се огледам около себе си, никой не дава никакви признаци, че нещо в мен или около мен не е нормално, така че оставям нещата да се случват без да се старая да ги предизвиквам.
А бе, на кой му дреме...
Както и да е...

2008-10-23T22:26:00.003+03:00

е, ето ме.
Тук съм- отново на линия, но да не ставам прекалено цинична към самата себе си...Горчива глътка разочарование, има ли нужда да я споделям въобще. Нищо или казано по- просто- нещата от живота. А докато ме нямаше ... не се получи, не че нещо се е случило но май че няма да стане. Поне не така както бих искала да бъде, въпреки, че много се вживях. Е, майната му.

2008-10-23T22:16:00.005+03:00

Знам, че дълго отсъствах, за което си заслужавам упреците, но какво толкова да му следя на блога - поглеждам- броячът отчита, на кой му пука дали четете или какво всъщност става. Както и да е.
Тия дни се случиха разни неща с мен, които ми помогнаха да осъзная какъв човек съм всъщност(безкомпромисен)).Успях да разбера за себе си, че ценя много повече личното си достойнство от способността си да премълчавам грешките на другите, да скланям глава и да продължавам да бутам ръбестия камък по склона.
Честно казано не очаквах такава решителна и нерационална реакция от себе си. Мислех, че съм от онези дето си вършат работата механично, а след края на работния ден не остава и помен от свършеното. Оказа се обаче, че не мога да работя с хора, които не знаят точно с какво се занимавам в собствената им фирма, камо ли да ценят мнението ми или да се пробват по някакъв начин да изразят уважение към скромната ми личност.
Е, все пак съм доволна от себе си. Пет месеца не са много , да изследваш отношения и йерархия в една институция с около стотина служители , но ми бяха достатъчни, за да разбера, че подмолничеството и лицемерието не са за мен.
Най- големият проблем всъщност докато бях там бе. че не съществуват ясни правила, нито относно работата, нито за почивка. Като база условията, при които работих бяха отлични, но повярвайте ми на моменти се чувствах в доста по-неизгодна позиция от общите работници.
Най- ужасното беше, че дори когато нямаше работа трябваше да се правя на много заета, за да си спестя съскането на шефкта.
Половината справки, които правех бяха абсолютно ненужни, но оправдаваха осемчасовия работен ден.Моята основна колежка, с която трябваше да си партнираме в работата не влагаше и грам мисъл, в това за което отговаряше, което още повече спъваше работата(да си призная на моменти беше направо траги-комично)
Отвратително беше това, че понякога всичките хора с които беше необходимо да комуникирам, за да си изпълня задълженията се намираха на двайсетина метра от мен, но на входната врата на сервиза, където те стояха имаше огромна табела с предупреждение да не прекрачвам прага или да се разделя с една пета от заплатата си. Заповедта бе измислена и сложена специално за мен!!!
Странно бе, че при офис с четри човека, често се налагаше да си говорим по скайп, че за да ми пусне колежката някоя справка в общата ни папка се налагаше да чакам с часове, а за да видя някои документи, които пряко засягат работата ми понякога и с дни.
Странно ми бе, че на разговорите с работниците извън офиса- на двора, която в повечетето случай са доста по-пълзотворни се гледаше с лошо око.
И така да си експертен персонал без ръководни функции в случая бе нещо като да знаеш всичко, но нищо да не можеш да направиш. Оказа се кофти позиция за мен, но определено ми помогна да се ориентирам в търсенето.

Ефектът бира с водка (не се препоръчва за хора с високо кръвно)

2008-08-30T19:03:00.005+03:00

Интересното е, че точно ден преди да опитам за първи път разбиващата комбинация ме бяха предупредили в приятелски разговор, че смесването на двете питиета е с доста силен ефект. Обаче следващата вечер въобще не се сетих за това- изпих една бира и след нея гаврътнах набързо две водчици със сок.
Баща ми може би вече от две години упражнява почти всеки ден въздействието на въпросния алкохолен коктейл (водката я пие чиста, с голяма чаша бира за разредител). Все се чудих не му ли е много гадно на вкус. Гадно, гадно, ама има ефект като да изпиеш два диазепама и две бири (май не беше много образно сравнението). С други думи ефекта е потресаващ. Щом Цветанчо, който по принцип си знае, че като си пийна обичам да говоря безспир пълни тъпотии взе че ми се заудивлява: "Как може да си толкова тъпа понякога?", давам ви гаранция, че веднъж влезнали във фазата на еуфория всички проблеми отпадат от замаяния ви мозък.

из Белият път

2008-08-25T23:15:00.005+03:00

Поглеждам респективно назад, днес виждам определена целенасоченост във всичко, което се случи тогава: странни съвпадения в различни случки, поредица от случки между на пръв поглед несвързани събития, които водят начало далеч в миналото. Спомням си шуплестата структура на нашия свят, създадена поради несъвършеното наслагване на исторически пластове, етапи и периоди; близостта на случилото се отколе с това, което е останало до днес, и започвам да си изяснявам много неща. Ние сме в клопката не само на нашата си историческа съдба, а и в тази на всички онези, с които сме избрали да свържем живота си... Затова не би трябвало да ни изненадва връзката минало- настояще: както сегашния ни живот е взаимосвързан и свързан, влияещ един на друг, така и миналото влияе по различни начини върху хората и ги тегли неумолимо назад и надолу- невинни и виновни еднакво- надолу в земната утроба, за да ги удави в злачна вода, да ги разкъса сред мрачните, прикрити от хорските очи недра....

Джон Конъли

Гадно. По- гадно

2008-08-20T08:55:00.003+03:00

Нали си спомняте когато споменах, че не искам да се оплаквам в повече от един абзац време, защото колкото и да е тежко положението винаги може да е по-зле.
И ето го, не закъсня. Може би не е най- точната дума, за да опиша ситуацията, но ще използвам определението деликатна.
Въпроса е как да се измъкна от shitнята, докато още мога да държа глава отгоре `и. Всъщност не съм съвсем сигурна, че не съм топнала главата си точно в гьола с лайна, защото в сегашното ми положение е изключително трудно да вървя с вдигната глава. Така или иначе нищо не виждам. Обаче съм упорита. Тръгнала за незнайно къде продължавам да вървя. Раздвижвам пръстите на краката си, повдигам пети и хоп- крачка. Трудна и несигурна, имайки предвид гнусната воняща атмосфера, но все пак я правя.
Идеите към които съм се устремила са толкова разнообразни, че главата ми не ги побира и се разпиляват от кръвожадния ми поглед.
Опитвам се да ги върна обратно, да се насоча към цели, които да постигна като всеки нормален човек, но накрая всичко се сплесква като топка пълна с червеи като проклето рибарско кьоспе.
Какво? Какво? Какво? Какво? Пак ли? Не искам!
Трудно е . Много е трудно, когато не можеш да прецениш възможностите си, защото отдавна си загубил връзка с действителността.
И е страшно. Страшно е от това да не надхвърлиш собствените си сили, да не се надцениш прекалено.
Странни, непознати тръпки облазват цялото ми настръхнало, сковано тяло. То се тресе от командите на собствения си мозък и се раздира отвътре, за да потърси нещо което отдавна май е изветряло. Нещо, което май никога не е било там вътре.
Останали са само кълба от нерви, които се търкалят из въздуха без воля и глас, без да откриват това от което се нуждаят, защото каквото и да искат него го няма.
Какво стана, мамка му?

на десет минути от София

2008-08-11T08:45:00.010+03:00

Ден като ден

2008-08-09T16:15:00.005+03:00

Събудих се рано. Трябваше да стана преди Явор да тръгне за детска градина, за да мога да приготвя багажа и да отида на работа в девет и половина. Още с отварянето на очите си почувствах колко съм изнервена. Стомахът ми беше свит на топка, а не беше четвъртък. Четвъртък по принцип си е странен ден, особено ако прекаляваш с пушенето като мен.Но този отмина много възторжено. Толкова се притеснявах от самата себе си, че се наложи да завърша деня с две чаши студено мляко и приятелската компания на Еличка, която успя да ми вдъхне сила като ми напомни, че съм " пълен изрод". Ето това е човекът, който напълно ме разбира. И на сън да я вдигнете и да я попитате какво животно съм- веднага ще ви отговори непоколебимо- голяма ламя (от тези с по три чифта ноздри и дробове пълни с огън, триглавите имам предвид, ако не разбирате).
Да, ама беше петък и имах много важни дела. Домашния телефон звъня още докато си пиех кафето. Пак някой ранобудник е решил да ме тормози, но в момента съм заета съжалявам и приятен ден. Сигурно беше мама, обаче нямам време сега да и обяснявам, че вече не съм толкова депресирана като миналата седмица и "казано честно всичко ми е наред". Може да и звънна към десет- десет и нещо от уважение все пак. А, не няма да се обаждам на никой, няма абсолютно никакъв смисъл, защото просто няма как да стане днес.
Багажа, естествено беше готов за петнадесет минути- всичко- от пластмасовите чашки и тоалетната хартия, до фотоапарата и лосиона против комари. Баба си беше на мястото- в леглото и не сметнах за нужно да и обяснявам, че до утре едва ли ще ме види. След продължителният горещ душ даже останаха десетина минутки да се изтегна на дивана по корем и да послушам музика преди Цветан да дойде, но колкото и да се мъчех да се отпусна и да се насладя на предстоящия ден, коремът ми не се подчиняваше.
В колата по пътя за магазина получих един от най- силните емоционални удари под кръста (ако не броим: ".........ти майчина! Защо ми е топла бирата??" преди два дни, казано и пред двете деца). Съвсем небрежно Цветанчо каза- " Между другото от днес си съкратена."
СЪКРАТЕНА!!!! Е, как така??? Нали щях да напускам, почти си бях съчинила молбата в абсолютно официален стил. По дяволите защо като му хрумват такива безумни идеи преди да реши просто не ми се обади да ме попита все пак аз какво мисля по въпроса, нали уж ми е мъж. Дали пък не мога да го осъдя за това, че ми е нарушил работническите права или нещо такова?Те със счетоводителката решили! Ама как така ги решавате тези неща като се бяхме разбрали да напусна по собствено желание. Съкратена ми звучи наистина ужасно като "петно". И какво ще си пиша в автобиографията после? Както и да е ще го прескоча този момент. Проблемът е в това, че ще трябва да си търся работа не след три месеца както планувах, а чак след... Господи! най- вероятно девет. Е, дано успея да измисля нещо до една година, само да не решат да ме наемат снизходително от някъде като съкратена безработна с отчайваща нужда от работа, в която да не правя нищо особено, за почти никакви пари, че не ми се работи пак същото.
След близо пет секунди време за реакция и всички тези бесни мисли прескачащи из главата ми реших все пак да овладея бушуващите чувства. Не беше много подходящ момента да избухвам при вече свършен факт. Пък и не ме подразни чак толкова решението да ме съкратят, колкото това, че на мъжа ми и през ум не му е минало първо да се консултира с мен. Знам че един вид ми е шеф, ама наистина новината спомената така- между другото направо ми дойде като гръм от ясно небе. Абсолютно безсмислено беше да коментирам. Мисля, че само изсумтях нещо почти нечленоразделно.
Към десет сутринта, изоставена (Цветанчо и Влади се отправиха на риболов) и съкратена в собствения си магазин се чувствах по-объркана отколкото когато се събудих. Въпреки това все още имаше някакъв здрав разум в главата ми, който постоянно ми натякваше да не се обаждам на никой и да се оплаквам, защото положението може винаги да стане и по- лошо. Огледах се около себе си- две списания, три- четири вестника и тази ужасно скучна книга. Защо ли пък да не я прочета точно нея? Вярно, че в около четиристотинте `и страници не пише почти нищо съществено и заглавието " Нюйоркски светски хроники" е напълно достатъчно, за да извърнеш поглед на другата страна, но отчайващо силно се нуждаех да се потопя в нещо, което да няма никакво значение за мене, за да няма нужда да мисля за нищо. Главната героиня Бет упражняваше професията на моите мечти и макар да не се справяше толкова блестящо колкото аз бих могла все пак можеше някога да ми бъде от полза.
След около един час претъпкване на скучната и лигава литературна информация, поднесена от напълно неизвестната за мен писателка и почти никакви продажби станах от стола в ъгъла, където удобно се бях разположила с вдигнати крака върху тезгяха и закрачих нервно из магазина. Защо все на мен тия сълзливи романтични историйки ми се пробутват? Вестникарката, която ми беше дала книгата знаеше много добре какво обичам да чета, но въпреки това реши, че това би могло да ме избави от скуката. В изригващия гняв, който ме беше обзел ритнах толкова силно масата, на която стоеше кантара, че успях да я отместя с няколко сантиметра навътре. Действието не ми помогна кой знае колко. Вече беше единадесет часа, а още нищо не се беше случило в проклетия петъчен ден. Нямаше как и да се случи. По- добре да се овладея, да си седна на столчето и да продължавам да чета сурово поднесената история от Бетина, за това как се организират светски събития в Ню Йорк. Огледах магазина от вътрешната страна, където погледа на клиентите трудно достига. Доста мръсно и разхвърляно. На единия рафт се търкаляха няколко празни бутилки от бира, а навсякъде наоколо имаше само ужасно досадни вестници и списания като "Рибар" и "Computer bild". Седнах на стола, вдигнах глава нагоре и се загледах във втората летвичка над втория рафт с подправките на "Алто". Беше лошо поставена и разкривена. Знаех, че някакъв боклук се е наместил под нея, но днес не ми беше ден за разчистване. Ще го унищожа, когато имам подобаващо настроение за това.
Още няколко часа прекарани в пленително скучната компания на главната героиня и известен брой стотинки прибрани в касата и ето, че Цветан и Яворчо дойдоха най- накрая да ме вземат, за да отидем на онова полу-култивирано полу-дивашко местенце, на което незнайно защо почти никога нямаше други жени. Не обичали да спят без сатенените си чаршафи и меките си възглавнички се оправдаваха най- често самотните им мъже, отпивайки с наслада от евтината си ракия, настанили се удобно на сгъваемите си рибарски столчета, разположени точно до самия бряг. Чаршафи! На кой са му притрябвали чаршафи, за да спи на голата поляна или ако е по- студено да се гърчи на предната седалка на буса. Нямам време да пера и чаршафи, пък и определено нямам толкова място на простора.
Телефонът ми звъня точно преди да стигнем мястото където щяхме да прекараме безлунната лятна вечер. Не ми беше до приказки пък и в пърпорещия бус, тътрещ се из поляните беше прекалено шумно за каквито и да е разговори. Просто няма да вдигам и всичко ще е наред.
"Какъв е този станен шум?"- попита ме Цветан
" А, това е телефонът."- отговорих почти небрежно и извадих устройството от джоба на елека си. Погледнах номера, който продължаваше настойчиво да звъни. Сега не му е времето за разговори, помислих си пак докато се бях втренчила в номера на обаждащия се. След няколко секунди на екранчето се изписа " 1 пропуснато повикване" е, мерси.
Настанихме се на обичайната полянка, където Влади вече ни чакаше и докато Цветан се занимаваше с въдиците си реших все пак да проведа един мобилен разговор.
Оказа се, че на проклетото място няма добър обхват и на който и да се обаждам не ме чуваше. Задоволих се с едно кратко апелационно, безпрепинателно съобщение и реших, че вече всичко трябва да бъде наред. Обаче телефона пак зазвъня. Натиснах бутона за отговор и от слушалката се чу едно ясно "Ало.", нищо повече, няма смисъл, затворих.
Време беше да съберем дърва за огън от близката горичка и да отворим бирата. Отдадох се на всеотдайна почивка, но думата СЪКРАТЕНА постоянно се блъскаше из ума ми.
За вечеря- печени наденици. Този Цветан още ли не е разбрал, че мразя наденицата повече дори от кебапчетата. Изядох шест филии с лютеница. Това беше повече като количество от всичко, което бях изяла през цялата седмица, но не ми стана тежко. Време беше да си лягам, защото мъжкият купон на около беше в разгара си, а сръбската музика определено не е сред любимите ми и нямах намерение да я слушам. Мммм, какво приятно местенце е жълтият спален чувал на Елица, където и да се намираш.

ЗА ГАЛЯ

2008-08-05T22:13:00.002+03:00

Галя е едно грозновато момиченце, което доста дълго мислех за момче, с широка усмивка и големи зъби. Галя е от дома за сираци в "Надежда". Не съм я питала никога на колко години е, защото знам, че сираците, които често ме навестяват в магазина са много чувствителни и лесно се привързват, но предполагам че е около десетгодишна.
Другите завиждат на Галя, защото почти винаги когато влезе в магазина аз `и давам нещо.Веднъж дори едно обидено малко сираче ме попита- "Но защо даваш само на Галя?". Как да обясня, че не мога да давам на всички, че не съм благотворително дружество, а злобна леличка в магазин за плодове и зеленчуци. Не знам как ми хрумна да отговоря, че Галя ми е приятелка и ако на останалите `и "приятели" по съдба им е неприятно, че аз `и подарявам разни неща от магазина аз ще престана да го правя.
Истината е, че Галя е единствената от петнадесетината дечица, които идват, която разбра, че магазина е място не за подаяния, а за пазаруване.
Нашата "търговия" започна преди няколко месеца. Идваше с дребните си стотинчици (само тя си знае как ги е събрала) и ме питаше какво може да си купи с тях.
О, мило детенце парите ти не са достатъчни за нищо от тук, но аз бих ти дала всичко, което пожелаеш. Надявам се никога да не разбере колко ми е мъчно за нея и колко силно искам да я прегърна и да `и дам от това, от което най- много се нуждае- съвсем малко нежност.
Когато разбрах, че яде от бульоните, които и давам майчински строго `и се скарах- " Ама как може да ги ядеш! Те са толкова солени! Трябва да ги разтвориш в гореща вода!"
Преди известно време Галя ходи цяла седмица с домашни чехли от онези за по пет лева три чифта. Бяха `и ужасно големи и единия дори беше скъсан. Тогава пак `и се скарах- " Неподобава на едно момиче да излиза на улицата по чехли! Какво безобразие! Намери си други обувки!"
Когато Галя се засяга от моите глупави непремерени думи никога не ми отговаря, както обикновено правят другите деца от дома, просто си мълчи и свежда поглед в земята.
Приемам Галя за добро и скромно момиче, защото тя е точно такава и има излъчване много по- различно от това на останалите деца от дома, поне за мен.
Странно е, че чак сега осъзнавам колко много съм се привързала към нея без дори да имам желание да науча и малка част от със сигурност трудния `и живот. Знам че скоро ще си отиде оттук, за да попадне в дом за юноши, където положението `и едва ли с нещо ще се подобри, но по някакъв начин, индиректно искам да `и внуша да продължава да не е като останалите, колкото и да е трудно, да може да говори честно и открито, да запази човешкия пламък, който виждам в очите `и. Искам Галя да разбере, че дори когато нямаш достатъчно пари, без да лъжеш или крадеш би могло да получиш нещо голямо за самия теб, което да те кара да се чувстваш щастлив в замяна на собствената си доброта.
Обичам те Галя, както обичам сина си , но никога няма да ти го покажа, за да не се почувстваш несигурна, когато се преместиш и мене ме няма, за да не търсиш и да те лъжат. Защото трябва да бъдеш силна и да се научиш сама да оцеляваш в голямата пустош, наречена живот. Искрено се надявам да успееш да преодоляваш трудностите, дори и без изконата майчина обич, която заслужава всяко дете.

нищо

2008-07-26T14:57:00.002+03:00

Неописуемо яко изживяване, за което може би съм копнеела през целия си живот, без да си давам сметка колко безразсъдно силно го искам. Никога не съм имала възможност да преживея нещо наистина мега огромно за мен, с някой който да стиска ръката ми и да ме гали нежно. Не съм успявала да имам близък съучастник в силни положителни емоционални състояния. Все така се случва в моя живот, че в състояние на истински екстаз, човекът когото обичам никога не е до мене. Но нищо от това нямаше значение вчера, когато бях там.

За Металика или лошо или нищо

2008-07-26T14:54:00.004+03:00

Когато опреш на камък

2008-07-25T09:24:00.006+03:00

Най- общо казано, след като Цветан намери помещението в Надежда аз си представях един приветлив магазин, с приятелски настроени клиенти, с които да мога да споделям сутрешния си сок от прясно изцедени портокали.
Наистина много се старах и магазина достигна доста добро ниво за квартална зарзаватчийница. В повечето случаи успявах да убедя посетителите, че знам по- добре от тях кое е хубаво и кое не е. С течение на времето изучих хората, който пазаруваха.Не само знаех на какъв период от време идват и в какво количество купуват, но и подробности като това дали предпочитат по- зеленикави от жълтите ябълки, по- малки, по- грапави или с по- ясно изразени точки, дали харесват по- издължени или по- тумбести лимони, по- меки или възтвърдички, по- светли или тъмножълти... С други думи гледах съвсем сериозно на работата си. Всички имаха различни критерии за качество, затова в повечето случаи успявах да продавам добре. Хората бяха много доволни, от това което им избирам, защото бях научила точно какво им харесва.
Не успях да направя сутрешен фреш на никого. На повечето от клиентите си дори не научих имената, но между нас все пак имаше някаква връзка. Идваха редовно и успяваха да изпразнят не само джобовете си, но и да се разтоварят от проблемите си.
Често с Елица- моята приятелка- колежка, която назначих да прибира парите в чекмеджето, защото за мен това беше най- досадната и маловажна част от задълженията ми, провеждахме импровизирани анкети и проучвания по дадена тема. Когато влизаха в магазина хората просто се включваха в нашият разговор, заемаха позиция по дадения проблем, който обсъждаме в момента (обикновено другите заемаха моята страна в спора, което много ме радваше) . Организирахме си и нещо като ден по едикакъв си проблем и задавахме един и същи въпрос на всички (които преценим, че са достойни), обменяхме житейски опит, рецепти.... Беше забавно...
Безброй лица, безброй портмонета колко много пъти са ме карали да плача, колко много са ме разсмивали....
Но никога не загубвах основната цел- идеята да правя пари. И успявах.Печелехме добре, до момента, в който се наложи да изляза в майчинство. Елица не издържа дълго без мен (все пак не е лесно да вършиш всичко останало, пък и да прибираш парите в касата и да спориш с претенциозния ми съпруг за глупости, а и да се опитваш да създаваш приятна атмосфера за хората, които влизат в магазина). Бях някъде в края на осмия или началото на деветия месец от бременността, когато тя безмилостно ни заряза. Каза, че не може повече и напусна. Беше голям удар за мене, наистина ГОЛЯМ. Аз не можех да работя, а тя не искаше да го прави без мен. Това което бях изградила започваше да се разпада.
Моят мъж, естествено успя да наеме най- неподходящата продавачка. Впрочем,като изключим това, че не излизаше от своята любовна депресия момичето не беше лошо.Грешката `и бе в това, че сляпо следваше инструкциите на Цветан за работа, а като неговата жестока търговска политика няма друга на света.
Уютното ми магазинче бързо се превърна в студено и мрачно място, само защото вместо мен бе застанало момиче, което не можеше да разбере какво искат клиентите- усмивка, вежливост и да си похарчат парите. Хората се отдръпнаха и аз го усещах отстрани, но не можех да направя нищо, защото изпълнявах задължението си- да бъда майка.
Процеса беше бавен, но пагубно сигурен.
Междувременно детето ми стана достатъчно голямо, според мен ( на девет месеца) и аз реших да се върна на работа. Предателството ми към хората от " Надежда" трябваше да приключи в името на собствената ми облага.
Върнах се на поста си като с Цветан започнахме да работим на смени и да се редуваме в гледането на детето, в което той до момента не участваше. Този път не ми беше кой знае колко забавно. Да стоиш сама по осем часа и да не можеш да излезеш на обедна разходка из Ломско шосе беше малко скучно. Опитвах се да свикна, но адски много ме дразнеше факта, че мъжа ми не само не ми позволяваше да подреждам стоката по моя преценка, но и не можех да коригирам цените по никакъв начин.
И сега продължавам да съм тук- в магазина. Вече две години си седя и чакам. Някои се върнаха- най- верните клиенти, но има един много голям препъни камък- собствения ми мъж и неговата криворазбрана представа за търговия. Тъй като не мога да го уволня, защото ми е шеф, а няма начин да изляза на глава с неговия особен начин на мислене, сега стоя пред една голяма ?. Какво да правя? Не харесвам политиката на фирмата. Не харесвам цените. Не харесвам подредбата на стоката. Работата ми вече не ме удовлетворява. Проблемът е там, че през краткото си майчинство успях да изгубя не само клиентите си, а и управленската си позиция във фирмата. С Цветан не може да се спори, защото става лошо, а аз не искам да развалям брачните си отношения заради някакви си краставици например.
Депресирам се като стоя с часове без никой да отвори вратата на магазина, но не мога просто да напусна. Нямам възможност да "съживя бизнеса", защото не притежавам такива пълномощия.
Яд ме е. Яд ме е, че дадох страшно много от себе си, че за няколко години успях да създам нещо, което лековеверно беше разрушено за броени месеци. Знам, че всичко е възвратимо, но моят мъж не ме слуша ( в смисъл въобще не се вслушва в думите ми), защото той е шеф и знае по- добре от мен.
Аз не мога да работя в такава среда. Подтиска ме.
Няма да задълбочавам повече.
Разказах го съвсем общо, но това е истината. Неблагоприятните фактори са много, но основното е отношението но мъжа ми спрямо клиентите, което е меко казано грубо.
Ще ми се да съживя семейния бизнес, защото съм инвестирала много от себе си в него, но няма как да го направя без да накърня егото на съпруга си.
Не е невъзможно, но май е доста трудно за мен и все по- често започвам да се чудя заслужава ли си. Все пак фирмата е негова. Защо да полагам неимоверни усилия за нещо, което собствения му създател руши?
Къде е смисъла в цялата работа?

пространство, в което се приближаваме и отдалечаваме

2008-07-24T10:54:00.003+03:00

Глобалната мрежа е вестник, който ни кара да се чувстваме свързани.
Вестник, чрез който оповестяваме душите си.
Вестник, за който можем да се абонираме
и да се информираме за всяка жива и нежива душа,
с идеята да се чувстваме по- сигурни.
Глобалната мрежа е друг начин, по който да отмерваме времето, през което сме заедно.

буфер

2008-07-22T09:45:00.002+03:00

Имам двама приятели, които имат някаква странна връзка помежду си, но отричат да има каквито и да е чувства между тях. Само два- три пъти съм ги виждала заедно, все се срещам с тях поотделно. Той твърди, че не я харесва, но винаги когато е лошо времето я чака пред блока `и сутрин да я закара на работа. Тя все казва за него, че е " много зле", ама винаги ми разказва за срещите им. Той също ми споделя всеки път за нея. Много ми е забавно да слушам една и съща история с лирически отклонения и елементи на разсъждения от две различни гледни точки. Докато слушам разказите им никога не се издавам, че вече съм наясно с информацията от другия източник, само се подсмихвам. Интересното е, че когато след края дадена история се опитам да събера разказа в едно винаги има разминавания. Ако ги споделя с разказвача (независимо кой от двамата е) винаги чувам- " не е вярно! не беше така". Става още по забавно, ако се опитам да настоявам (нещо от сорта-" но как той\тя ми каза друго, не е било точно така" или " ти не си я\ го разбрал искал(а) е да каже..." ) впрягат се много и двамата и започват да спорят с мен кое точно как се е случило и защо той\тя се е държал(а) така. Познавам ги много добре, но те си общуват помежду си на различни езици, както аз си говорих с италиянеца на спирката, а когато аз се опитвам обективно да " превеждам" от единия на другия, след като съм изслушала и двете субективни версии положението става още по- заплетено. Чудя се да продължавам ли да се забавлявам( защото техните двувариянтни разкази на едно и също нещо са наистина много весели отстрани) или да ги оставя, въпреки че знам, че никога няма да могат да чуят истински духовните послания на другия.

2008-07-22T09:24:00.002+03:00

Слизайки от автобуса в дъждовната сутрин чух клаксон на кола- погледнах, човекът в нея настойчиво махаше. Не го познавам, направих още две крачки, но той продължи да ми маха и свали стъклото. Италиянец- обясни на ужасен български, опитваше се да стигне до централна гара и искаше да му помогна. Усмихнах се, ама как да му обясня. Направо и надясно- само това ми се изтръгна от устата- напълно незадоволително, за да стигне до гарата. А той реши, че е достатъчно. Какво можех да направя? Обърках го. Но той беше толкова доволен от моето скромно еднодумно обяснение, че даже ми благодари( не разбра, че не съм свършила с насоките, а само се чудя как да му обясня). Не изчака да помисля, явно бързаше(дано да не е много). Ама и аз съм една... Махнахме си за довиждане и аз го оставих с ясното съзнание, че няма скоро да стигне до гарата.След пет минути се почувствах адски гадно. Горкия човечец, помисли че съм му помогнала, а аз най- вероятно само го обърках. Въобще не трябваше да се опитвам да го насоча, сигурно сам щеше да се оправи по- добре. Е, дано следващият, който попита да не е като мен.

Състояние

2008-07-18T22:54:00.003+03:00

Тръгвам. Вървя. Искам възможно най- скоро да се отърва от това до болка познато скучно място. Бързам. Не се отклонявам от тесния път- не искам да се разсейвам в незначителни безизходни отсечки, за да не се налага да се връщам там откъдето съм дошла. Няма нужда да мисля- мога лесно да се водя по полъха на вятъра, галещ ме в гърба, но не мога да изгоня натрапчивите мисли. Къде отивам? Бягам от нещо ужасно досадно към друго още по- рутинно и клиширано.
Стигам подножието на ниско възвишение. Да го заобиколя ли? Няма ли да е по- лесно, ако не стигам до върха? Спирам за миг. Оглеждам се наоколо. Назад- неясен сумрак, а напред само тъмнина. Земята е суха и камениста, а звездите много, много далече.
Понасям се право нагоре, но вторачена в мишената загубвам идеята за целта. Явно съм се устремила към нещо, което не мога да достигна. Вятъра се обръща. Да се върна ли и аз назад? Няма смисъл. Уморих се. От себе си. От всичко. Ще поседна на студената земя да почина малко и да си помисля какво оставих назад и какво би могло да ме чака нагоре.

студено

2008-07-16T23:41:00.004+03:00

Най- накрая успях- без мишка. Отне ми десет минути, но все пак успях. А, какво исках да пиша ли? И аз точно не знам. Нещо от серията тъпи.Като чета разни блогове и все оставам с впечатлението, че всички са щастливи, че живота, макар и доста труден е някак подреден според личния план на всяка личност, че всеки прави точно това, което го кара да се чувства доволен от себе си, че всеки е създал свое идеално битие. Само аз ли се чувствам тъпа и незадоволена от себе си? Ехо, вие там от идеалния свят с изрядното душевно хладнокръвие, на вас говоря. Аз не се чувствам много добре. Как го постигате вие душевното равновесие, защото моето нещо куца? Все не ми достига една малка прашинка, за да бъда щастлива. Това ли било то реалността? Ми то много скучно, бе. Както ида е. Май пак съм прекалила с водката, но това не трябваше да го пиша, защото ми казаха да не пиша нищо в блога(б.р. лично имам в предвид, че то какво друго да е). Може да не знаете, но моят блог всъщност е много комичен. Снощи го прочетох целия и се смях от сърце. Добре, че нямам много посетители. Все пак за мен е важно самото писане.
И така мишката се скапа още от сутринта. До обяд, някак си я изнасилвах да работи, но сега съвсем отказа и едвам се справих с тия купища от бутони, за да стигна до тук. Ама, на- успях. А, защо ли толкова много исках? Каква беше тази физическа нужда насред полунощ? А, да заради живота. На гости ми беше една приятелка, която ми разказа за друга приятелка, на която живота много се скапал и то след десетгодишна връзка. И стигнах до извода, че каквото и да правим все сме си същите- неудовлетворени. Ние, с мечтите, копнежите, страстите и страховете си. Ни назад, ни напред. Уж крачим по широкия друм- създаваме, разваляме и после пак градим, а всъщност си оставаме едни и същи- едно затворено нещастно общество. Поне с мен е така. По- точно имам такова светоусещане. Прочетох го. Тъжно.
Аз поне не съм мръднала хич. Още се чувствам онова малко момиченце, което след много страх в една , хладна вечер, под закрилата и лекия полъх на трите високи брези, до самата улица, точно след мостчето усети първата целувка на устните си- най- нежното и красиво нещо, което и се беше случвало в живота.И след това всички правилни решения, винаги според обстоятелствата- най- верните, така че да не изневеря на себе си, да не се претопя(т. е. да не взема да слушам чалга или бог знае какво) да се запазя, но и да преодолявам- онова трудното и тягостно усещане дето все ме преследва. И защо пък това? Не е ли по- лесно да се гмурнеш в нищото и да престанеш да изпитваш чувства, да се предадеш на течението и да се потопиш в рутината. Стига, че вече май някъде между буквите се изгубих. Къде съм

бул. Европа

2008-07-16T10:20:00.003+03:00

Ако се чудите къде са отишли конете- предполагам, че са влезли в лъскавата сграда да пасат зелено. Това е то реалността- да се чудиш тази ли сграда нещо е изпреварила времето си или къщата, която се отразява в идеално чистите `и огледални стъкла нещо не е сложена на мястото си. Всъщност кое точно не е наред?
1) прашната улица
2)каруците
3)знамената
или
4)нещо друго

2008-07-14T23:29:00.002+03:00

Днес обидих един човек. Без да искам. Казах му нещо и аз не разбрах точно какво. Не знам въобще защо му го казах. Не че не мисля по този начин за него, но той не можа да разбере точно какво имам предвид и много се огорчи от думите ми. Когато осъзнах какво съм направила вече беше късно и той така бързо си отиде, че не можах нищо да му обясня (Абе, то кво толкова да му обяснявам ). Обаче като си тръгна ми стана много гадно. Тягостно, тежко и мъчно.Всъщност осъзнах колко съм го наранила с думите си и ме заболя два пъти по- силно.Почти и аз му се разсърдих, че се е осмелил да ми се сърди без да ме разбере. После се извиних, но не знам дали е достатъчно, затова сега се чувствам длъжна да го направя пак, въпреки, че знам, че никога няма да го прочете.
Извинявай.

опит за хронология на един уикенд

2008-07-05T14:58:00.008+03:00

това е по- малкото и опасно мостче в Радотина, а пътечката след него е много живописна
Ето го и балкончето - спретнато и нагласено...

Изглед от радотинските улици

малката рекичка
кметството на Радотина
И най- важното за едно село- площадът
Чичкото, който ми позволи да го снимам

Моята съботна утрин

Ето я! Величествена и красива. Появи се в живота ми през едно твърде ранно утро, но успя силно да ме впечатли въпреки физическата нужда от сън и почивка, която изпитвах.

дива, пленителна, силна

ето и пейзажа наоколо

неделя по пладне

2008-07-04T23:24:00.003+03:00

По пътя Радотина- София се отклонихме някъде( честно казано и аз не знам къде точно) и скоро отбихме по тесен асфалтиран път , към изкуствен воден басейн с няколко "кея" и дървено мостче. На около километър и половина от колата си намерихме приветливо местенце, с галеща краката тревичка и нежна сянка на високи брези.
Тук правилата за риболов бяха почти същите като при чичкото с фургона, само дето рибата беше малко по- скъпа, но ние така или иначе почти нищо не хванахме.
Една бира време, разхвърляне на основния багаж и вече беше време за обяд. Сирене , домат, краставица и половин варена царевица.
След две разходки до колата за забравени вещи, реших да разгледам отвъдната страна на язовирчето, покрита с гъста борова гора, която ни пазеше от шума на магистралата. За да стигна по- бързо обаче избрах по- прекия път, който се оказа почти непроходим, покрит с къпинени гъсталаци, стволовете на които оставяха дебели кървави драскотини по краката ми. Реших да се върна при Яворчо, за да си поиграем на риболовци и просто да мързелувам под шарената сянка, защото краят на нашата съботно- неделна разходка наближаваше.

събота по обед

2008-07-04T23:07:00.003+03:00

Слънцето над слънчогледовите ниви и над малкото язовирче, започна силно да жари и ние най- сетне се отправихме към крайната дестинация- село Радотина. Спряхме в центъра на селцето и мъжете напазаруваха набързо (естествено, бяха купили ужасни неща). Къщата, която трябваше да ни приютява в останалата част от уикенда не беше много далеч от кметството на Радотина. Огромна вила, но твърде разхвърляна.След кратък оглед и разпределяне на багажа установихме, че хладилникът не работи. Гадост. Но, беше време за обяд. Беше толкова горещо, че докато миех зелената салата на външната иззидана чешма, периодично поглъщах и изливах върху себе си малки количества бира , студяща се под струята на пръскащата се вода, за да мога да се разхладя.
Пресушаването на пластмасовата бутилка след около един час и половина изливане и отпиване ме доведе до неизбежното решение, незабавно да се отправя към стаята за почивка, докато не съм се строполила на хладната циментова пътечка.

селска разходка

2008-07-04T09:21:00.005+03:00

Снабдена с достатъчно количество тютюн за деня и освежена от сутрешното радотинско кафе, поведох сина си на кратка разходка,с опознавателна и фотографска цел, криволичеща между тесните улички на селцето. Срещнахме едно магаренце, което кротичко си пасеше в собствения двор и докато убеждавах Явор, че не е редно да минаваме през желязната порта видях балкончето. Малко спретнато, китно и странно. Някак си, разположението точно на това място с изглед към улицата и отсрещният двор с магаренцето хич не му пасваше. Но балкончето беше уникално, със свой собствен бит и дух.
Скоро се прибрахме, за да опитаме от вече изстиналото домашно мляко, да съберем багажа и да кажем сбогом на Радотина и разхвърляната къща и да тръгнем отново.

някъде към 10- 10 и нещо

2008-07-04T08:58:00.003+03:00

На третата сутрешна разходка из дивата природа, с Яворчо успяхме да намерим въдицата, която бях хвърлила по- рано в тревата. Преди участъка с шубраци и телена мрежа, срещнахме и двамата рибари. Единият- свеж и ентусиазиран, макар и да не бяха хванали нищо, с абсолютно трезв и бистър ум премисляше следващата риболовна дестинация. Другият въобще не можеше да мисли, след приключението, на което бе подложен.
Към 8,30ч. вече бяхме преодолели известен участък от магистралния път и след около километър и половина криволичене по ливаден коловоз, достигнахме малко спретнато язовирче, насред ниви със слънчоглед. До сами пътя имаше широка окосена полянка, няколко пейки, огромен навес с дървена маса, на два метра от която имаше голяма зидана пещ. Стори ни се сравнително цивилизовано и спокойно, затова решихме да прекараме на това местенце времето да обяд.
Веднага след ката излязохме от колата един сънит чичко отвори вратата на фургона си, разположен в началото на полянката и ни разказа ценоразписа.
Четири лева на човек и си плащаш рибата, естествено.Не много скъпо удоволствие, но за това пък напълно подходящо за втора закуска.
Докато Цветан си разпъваше въдиците, аз изсипах шест пакетчета 3в1 в бутилка от половин литър с мляко, опитвайки се да се разсъня. Кроасани, бисквити и последната трета "уникална комбинация" на Coca-Cola с кафе, допълнени с много свеж въздух и цигарен дим ме караха да се усещам добре.

събота вечер

2008-07-02T22:42:00.002+03:00

Тъй като бях проспала следобеда, а нямаше нищо свястно за ядене, единственият избор, който имах бе да изпържа кюфтета и картофки.Предприех самотна следобедна разходка из Радотина за кайма и лук.
По пътя попитах една баба, която копаеше нещо в градината си, дали вървя в правилна посока.Жената ме упъти, но в замяна ме попита на кого съм на гости. "На едно момче"- отговорих и продължих да вървя. Прекосих рекичката и стигнах до кметството. Снимах селското площадче с два паметника, разположени от двете му страни. Единствения човек, който ми позволи да го фотографирам, определено не беше в трезво състояние., но естествено и той , заваляйки думите ме попита как съм попаднала в селото.
На връщане се прибрах по друго, по- малко мостче. Направих много салата за бутилката водка, която на другата сутрин изхвърлих в боклука.
Намерих една изключително малко тиганче, в което всичко се пържеше ужасно бавно,но затова пък пасваше идеално на свръх мъничкият котлон.
След литър и половина бира, някъде към 12 вечерта се отказах от пърженето и прошепнах на Цветанчо, без да се обяснявам на околните, че си лягам. Проснах се на диван от шестдесетте години на миналия век и заспах мигновено в прегръдките на Яворчо.

бира и шкембе в неделя сутринта

2008-07-02T10:35:00.008+03:00

Събудам се от наставленията на Цветанчо към Яворчо да се обърне към мен щом не му се спи вече. "Мамоо! Ставиййй!" Отварям очи- дърпа ми завивката с всичка сила. Протягам се към телефона и се напрягам няколко секунди, за да осъзная колко е часа. :7, 08. Слънцето пече,на Яворчо май му се пишка и не ме боли главата, защото съм пила само бира. Усмихвам се и ставам. Излизаме на двора- много мръсни прибори и 2 литра прясно мляко в бутилка от бира, което ни чака да го сварим. но първо закуска. Добре, че си нося пастьоризирано млекце в кутийка и корнфлейкс, за да я приготвя бързо. След бърза инвентаризация, установявам, че разполагам само с 4 цигари и решавам, че трябва да сме тихи, защото няма нужда някой друг да споделя с мен цигарите. Всичко тече по план и в девет решавам, че магазина вече трябва да е отворен. Приготвяме се за разходка, но установяваме, че портата е заключена. Трябва да намеря в коя стая си е легнал Цецо, за да открия ключа. Добре че си е извадил всички лични вещи на земята до леглото.
Тръгваме. По пътя правим много снимки, отново минаваме по голямото мостче. Малко по надолу, точно преди магазина, срещаме вчерашният брадат чичко, който ми позволи да го снимам. Ходи наперено със 7 кози и отворено стекче бира под ръка, докато една от бутилките вече е преполовена. В първия магазин има само един възможен вид цигари, купувам го и решавам да посетя и другия смесен магазин за още суровини.
Яворчо пожелава сокче и аз си взимам кафе. Сядаме на най- централното място в селото, нещо като съвременната чаршия и се наслаждаваме на утрото.

................................................................................

Моята съботна утрин

2008-06-30T08:44:00.007+03:00

Имам няколко интересни снимки от нея, но мисля, че ще бъде по- добре първо да ви я разкажа.
Започва от 2,05ч. , когато Цветанчо ме събужда да ставам за риба. Оставил ме е , естествено да се наспя, колкото може повече, затова няма време за сутрешен тоалет и каквито и да е други глупости. Слагам инсулина на баба ми в тъмното (защото от 2 седмици няма мъж вкъщи, който да завърти две разкачили се кабелчета на тавана) и понасям възможно най- много багаж към колата. Пътуване- посока Златна панега. Чудничко местенце в нищото.
След около час и нещо път по магистралата към Варна ( с доста умерена скорост \мъжа ми би взел това разстояние за не повече от 45 минути, но човека, който ни караше бе доста.... може би флегматичен?\) се озовавам на границата между реалността и вълшебните приказки. Двамата мъже ме оставят в 4, 00 през нощта на една полянка, заедно с Яворчо, който естествено се събужда още със спирането на колата и поемат на двеста метра по- надолу из дебрите на река Златна панега.
Детето, след половин час преравяне на багажника на колата , намира една въдица и ме повежда и мен. Естествено след 10 метра Яворчо пожелава да го нося из едно доста мочурливо място като на всичкото отгоре плаче всеки път като види охлюв и аз не го взема.Между другото охлювите в онова странно мочурище са доста по- красиви от софийските.
Стигаме до място от където се вижда реката. Явор я поглежда и в очите му съзирам страх. Внушителна гледка на бурна и дълбока река и огромна кална пропаст и буйна гора. Двегодишния ми син е уплашен и се отказва да продължи напред из дивата природа, сред сумрак, по стъпките на татко си. Връщаме се, за да изчакаме да се развидели и да можем да направим втори опит с по- голям успех.
Добираме се до колата вече съвсем измокрени от обилната роса. Преобличам Явор и си събувам маратонките. Панталоните са ми мокри горе- долу до коляното, затова ги навивам. А сега закуска. Отварям на Яворчо разни вредни вкусотийки да хрупка и погледа ми случайно минава през етикет с надпис " извора на младостта". Какво ли пък е това?Боса, стъпила на студената росна трева в шест часа сутринта, взимам металната кутийка в ръката си, отварям я и отпивам. Елексир- кокосово мляко с перфектна свежест. Замислям се дали не е по- подходящо да го пия на някой морски плаж. Но, не и тук е добре, само дето няма време да се насладя докрай, защото Явор вече е разсипал солети по седалките и се забавлява да ги тъпче с крака.
Към 6, 30 сутринта предприемаме второ пътешествие, на което Яворчо е малко по- смел и пътечката ни води в област обрасла с коприва и гъсти храсталаци, настанили се върху изключително кална повърхност, но от другата и страна, да сами пътечката има здраво сложена телена ограда, зад която се простира някаква нива. След пет- десет метра навлизане в тази територия, Явор който нося с лявата си ръка, докато с дясната се държа за мрежата, се разплаква от копривите, които му се впиват в босите крачета и пожелава да го държа с другата си ръка, където да гледа към изгряващото слънце, а не към буйната река с непроходима гора. Няма как, трябва да се съобразя с детето- то има право и продължавам да вървя без да се държа за здравата опора, наречена ръждясала телена ограда. През пет метра обаче се появяват все по-големи срутвания на земната маса, по която върви пътечката. Тези допотопни ямички всъщност представляват отводнителната система на нивата, но те свличат надолу към пропастта и трябва да се прескачат, обаче как без никаква стабилна опора и с петнадесет килограма на дясната си ръка. Този път аз се отказвам и Яворчо ме подкрепя със същата солидарност, с която аз го бях подкрепила преди един час.
............................................................

Бутан

2008-06-09T23:23:00.006+03:00

Преди две съботи бях на събора в село Бутан. Част от веселбата беше и концерта изнесен на площада от трите какички с червено бельо.

Много ми беше странно, че публиката не беше кой знае колко ентусиазирана от трите девойки, които според мен определено бяха атрактивни.

Абе, културна публика. Нямаше бутилки с бира, нито пък бурни ръкопляскания. За сметка на това, когато след половин час заваля, всички се разпръснаха за по- малко от пет минути.

в името на народа

2008-05-28T23:12:00.002+03:00

Много искам да се похваля. Днес за първи път присъствах и бях пряк участник в съдебно дело или там както се нарича. Малко бях разочарована. Честно казано не е точно като по филмите , пък и съдийката не ми вдъхваше много респект. Абе кво се хваля то си беше пълен провал, имайки в предвид, че институциите, които ни съдят въобще не се явиха на делото, което сами заведоха в апелативния съд, заради една безобидна жалбичка, но както и да е. Искам да кажа: Дълга и широка. На 25 другият месец сигурно ще ходим пак в Кюстендил, а знаете колко обичам да пътувам, нали?

--

2008-05-08T23:02:00.002+03:00

Ще завали ли или не?
Ще гръмне ли отново гръм или ще спре да свети слънцето над мен? А сега съм толкова трезва

------

Вече нищо не ме интересува. Всичко ми се струва толкова скучно и безмислено. Общото чувство, което ме е обхванало се нарича безнадеждност. И тази безнадеждност ме изпива и стопява. Превръща ме в мъртвост. Едно мъртво, безсмислено, сдухано същество, което се движи по инерцията на изгряващото слънце. Сякаш ме е обладал зъл, нечист дух, който не желае да напусне земите ми . Иска от мен да продължавам да бъда такава. Иска от мен да се предам. Нечистия ме гони през огъня от моя срам. Чувствам се обречена на пълна загуба. Достойнство и чест се превръщат в прах. И времето, и чувството...... Аз нямам личностно пространство..

Ода

2008-05-08T22:59:00.002+03:00

Събуждам се и се сещам за нея.
Тя ме озарява всеки миг.
Тя ми дава нещо, но
незнам какво.
От нея вече не ми прилошава.
Ха, сега кажете:
Що е то?

----

2008-05-08T22:56:00.001+03:00

Всеки ден и всеки час
искам да съм като вас.
Простички листенца- тъмни и смолисти,
капете в устата ми, чрез дим от листи.

09. 08. 2000г. сряда

2008-05-08T22:46:00.003+03:00

Животът е наистина много странен понякога. Стига се до момент, в който в името на висшите цели и стремежи се пренебрегва основното- човешкото, нормалното, у всеки стремящ се към самоиздигане човек. В дни като днешния, в които усещам как губя контрол над първичната си ярост и животинските инстинкти, които уж трябва да притъпявам, всяка дребна подробност ме потиска.
Това не съм точно аз, а някакъв мой (нед)остатък, отражение на борещото се за оцеляване същество

някъде през 2000 г.

2008-05-08T22:28:00.003+03:00

Преглеждайки живота си съвсем формално- отзад напред, аз виждам себе си в различни сцени.Понякога просто не мога да повярвам, че съм извършила това или онова нещо, което сега ми се струва толкова нелогично и нереално. Все пак се радвам, че с целия си този акъл съм оцеляла до сега, за да мога да се върна назад и да го видя така, както се е случило- идиотско и тъпо.
Смятам че всеки вижда себе си и своето минало не отстрани, а разглеждайки го отвътре навън.
И в крайна сметка се оказва, че губещи и победители няма, а само пространствено- времеви несъотношения с реалността, само потъпкване на личността и нейните ценности , за сметка на друга такава , която по този начин издига себе си като по- висша от унизената.
Удовлетвореност така не може да се постигне. Но как можеш да накараш някой да те оценява? И има ли въобще смисъл от това? Аз съм си аз и смея да твърдя, че познавам много добре себе си и възможностите си. Това, че не мога да накарам някой да ми повярва ми причинява доста болка и неприятности.

***

2008-05-08T22:19:00.001+03:00

на Цветан

Душата ми не пее.
Тя носи жалък стон,
над който все се смее,
човекът в бял балтон.

Душата ми не грее.
И в сянка все стои.
И вместо да се смее
все тъжничко шепти.

Тя иска да говори
на твоята душа.
Не иска все да спори
за глупави неща.

Тя иска да обича
нежно твоята душа.
Без нужда да се врича
в бездушната съдба.

Душата ми е порив.
Душата ми е ръб.
Душата ми е молив,
за жалост доста тъп.

До всички ВАЖНО СЪОБЩЕНИЕ:

2008-04-25T22:12:00.003+03:00

Ще ставам леля!

МОЯТ БРАТ ЩЕ СИ ИМА ДЕТЕ!

ИЗГАРЯМ ОТ ЩАСТИЕ!

РАЗПЛАКАХ СЕ ОТ РАДОСТ КАТО МИ СЪОБЩИ ПРИКАЗНАТА НОВИНА!

ЧУДИТЕ СЕ ЗАЩО!?!

АМИ ТОВА Е НАЙ- ХУБАВОТОЩО НА СВЕТА!

НА НАЙ- ГОТИНИЯ БРАТ НА ЗЕМЯТА СЕ ПОДГОТВЯ ДА СТАВА БАЩА!

КАКВО ДА ПРАВИТЕ ВИЕ С ТАЗИ НОВИНА!??

ПРАВЕТЕ КАТО МЕН:

СКАЧАЙТЕ, ТИЧАЙТЕ, КРЕЩЕТЕ ОТ РАДОСТ, ПЛАЧЕТЕ

ТАНЦУВАЙТЕ

И КАЖЕТЕ НА ВСИЧКИ:

МОЯТ БРАТ ЩЕ СТАВА БАЩА

И ТОВА Е НАЙ- ПРЕКРАСНОТО НЕЩО НА СВЕТА!

СМЕЙТЕ СЕ

СЕ УСМИХВАЙТЕ
И

ПОЕМЕТЕ ДЪЛБОКО ДЪХ

И СЕ РАДВАЙТЕ,

ЗАЩОТО ТОВА

Е НАЙ- ПРЕКРАСНОТО НЕЩО НА СВЕТА

И КАЖЕТЕ НА ВСИЧКИ, ЧЕ

БАТЕ ЩЕ СИ ИМА ДЕТЕ!

Дурак или джурък

2008-04-22T22:20:00.003+03:00

Днес намерих един много странен дървен уред у баба си. Нарече го джурък или нещо подобно. Моментално го забравих и се наложи да я питам пак как се нарича, но и тя за съжаление вече не можа да си спомни. Било за разбъркване на качамак. Интересно изобретение.
Много съм щастлива днес. Тъй като Явор явно тотално унищожи микрофона ни с лигите си, реших да си купя слушалки с микрофон. И ето ги в ушите ми- " Stone Temple Pilots" до дупка, докато всички спят зад мен. Много съм щастлива. Както в девети клас когато рано сутрин излизах за училище с уокмена, подарен от първото ми гадже и стигах пеша до Стамболийски или тичах, за да изпреваря трамвая и да се кача за една спирка след като видя, че е пред мен. Объркано го казах. Имам в предвид, че до училището ми тогава имаше четри или пет спирки с два трамвая, половината път извървявах пеша, защото още тогава си имаше задръстване на Константин Величков и Стамболийски и аз слизах на метрото и вървях пеша до спирката на пазара " Димитър Петков", като по този начин стигах с десетина минути по- бързо и на практика успявах да извървя това разтояние от две спирки докато трамваят движещ се по Стамболийски пресече Константин Величков. Сега пък много задълбах.
Не искам да ви оттекчавам много с баба, но съм длъжна да се похваля, че преди малко успя да си каже и трите имена, както и моминското. Повтори ги десетки пъти бавно сякаш и тя се учудваше на самата себе си, но беше сигурна: " ТАКА СА!" За ЕГН- то не можа да се сети-" ЕГН-то е от егенето". Така си е какво повече да му казваш.
Но вчера наистина ме изплаши. И тук е мястото да благодаря на наистина бързата реакция на "Бърза помощ".
"БЪРЗА ПОМОЩ" БЛАГОДАРЯ ВИ!!!
Може би за разлика от другите пъти, в които не съм ги споменавала от решаващо значение за светкавичната им намеса се оказаха думите " рак " и " карцином", които използвах, за да опиша състоянието на баба си.
Ето я и любимата ми " Creep" спомням си как превъртах десетки пъти касетката, за да я чуя отново и отново. Това беше отдавна едно лято прекарано на Голяновци. Първите момчета, първи дискотеки, първи водки, първи цигари, първите хапчета и опиати. Спомням си как се напушихме за първи път с моите приятелки ВиК, както ги наричаше Ани и слушахме Хиподил и се смяхме буквално до напикаване.
А сега не мога да убедя баба ми да `и сложа памперс. Не го била правила това никога и не искала. Е как да `и обясня, че и за това си има първи път.
Май прекалих с откровенията. Беше ми много приятно. Благодаря.

змиорката

2008-04-17T08:08:00.004+03:00

Не се препоръчва за хора със слаби сърца и фобии към змиите!

Съжалявам, че видиото е с толкова лошо изображение, но умирах от страх. А Цветан все ми обясняваше, че това е най- хуманният начин да я умъртвим.А най- плашещото беше, че първите снимки `и направих съвсем самичка в кухнята, мислейки си, че студенокръвното животно вече не е на нашия свят, защото не мърдаше.

Издържлива гадинка се оказа, днес ще я готвим, дано вкусът `и поне, оправдае силните емоции, които изпитвах при умъртвяванито `и. Но така е с мъж- рибар, човек никога не знае, какво точно ще пристигне вкъщи след поредния улов

2008-04-13T15:21:00.002+03:00

Ехо, здравейте! Много ми липсвахте през всички тези дни докато нямах монитор. Всички вие, които четете и не четете. Имам много нови идеи за публикации, които само бог знае кога ще публикувам, но важното е, че аз пак съм тук.

2008-03-31T08:00:00.003+03:00

Баба е зле. От няколко дни почти не става от леглото. А миналата седмица всичко беше наред. Боядисах `и косата. Стана толкова хубава. И дори си сготви гювеч. А сега? Страх ме е . Отново ме е страх да прекрача през вратата `и. Мислех, че съм забравила това чувство, че е изчезнало. Господи, колко ме е страх. А тя си лежи там и вече нищо не иска. От нищо не се нуждае. Защо не станеш до кухнята, бабо?- питам я. Тук ми е по- добре. Като се изправя ми се мота много главата- ми отговаря. А аз отново не знам какво да правя, като в безпътна безизходица.. На където и да тръгне няма смисъл, няма никакво решение.А изглежда толкова добре с червената коса и се усмихваше. Миналата седмица. А днес? Страх ме е . Много ме е страх. Дано да е някакъв страничен ефект от лекарствата. Мислех, че повече няма да плача, че съм го приела и превъзмогнала. Но, явно не мога да се самозаблудя.

подаръкът

2008-03-26T22:11:00.003+02:00

Тъй като моят мъж не обича подаръци, а аз страшно много обичам да правя изненади, трябваше да измисля начин да му поднеса подаръка за рождения ден като избегна укорителния му поглед и фразата: " за какво ми е това!?!"

Според мен доста отдавна трябваше да си смени въз старата и ожулена Motorola, но тези неща за него така или иначе нямат никакво значение. Обаче преди няколко седмици, неволно между другото в разговор на съвсем различна тема, Ц. сподели с мен, че малко се притеснява като извади " ретро " мобила си. Не че нещо му пукаше, по точно му се виждаше станен начина по който хората се взираха в телефона му.

И така се зароди идеята ми. Идваше 38- мия рожден ден на Цветанчо и това беше идеалният ми повод.

На 25-ти- ден преди събитието отидох в М-тел, избрах и закупих, така желания модел апарат. Това бе най- лесната част. От тук нататък трябваше да измисля начина, по който да му го поднеса, като избегна неудобните въпроси от сорта: "Колко струва? " и "Защо даваш пари за глупости?"

Първата ми идея бе да сложа апарата в кофата за боклук, но после я отхвърлих като доста рискована. Nokia- та трябваше да остане в магазина ни. Не можеше да я пренеса вкъщи, защото вечер Цветан идва да ме взима от работа и страния пакет нямаше да мине незабелязан.

Споделих с продавача на телефони(т. е. сътрудник продажби, както му викат) че мисля да " поразцъкам" малко GSM-а докато му падне батерията, като му направя нужните настройки.Служителят от М- тел, който редовно си купува кашу от нас, силно се възпротиви на моята идея- " Как така?"- каза ми- "Няма да му го пипаш! Той си е негов подарък и трябва да му го дадеш с кутията. Оттам насетне той да се оправя- да си слага настройки,да си го зарежда..."

Като излязох от офиса на М-тел се замислих върху думите му и установих, че е прав. Нищо, че на Цветанчо му се вижда сложно да запише дори нов номер в телефонния си указател, а аз му поднасях Nokia със слот за втора карта с памет, с камера и още бог знае какви екстри. Ако исках някога да се научи най- накрая да борави с тези джаджи, трябваше да не му ги взимам от ръцете с думите: " Дай да видя какво не можеш. Аз ще го направя"

Бях много щастлива, че съм избрала толкова хубав( според мен) подарък. На няколко пъти силно се изкуших да си пъхна сим картата в него, но се сдържах.

Реших да напиша една " кратка" поздравителна картичка, която почти се превърна в любовно писмо, в което най- отдолу, със ситнички букви, написани наопаки на листа дадох указания къде се намира подаръка. Завито на руло, вързано с розова лентичка (по- скоро беше парцалче от връзките с пресен лук), на която написах: ВИЖ МЕ , скрих писмото- ЧРД в плика с лютите чушки, който се вадеше рано сутрин, още с отварянето на магазина.
Телефона скрих в най- долния кашон с портокали, в ъгъла, най- отдолу, така че и да погледнеш кашончето, ако не поразровиш, не можеше да се забележи.
Важният ден дойде и аз изгарях от нетърпение, да чуя реакцията на Цветанчо, когато открие писмото и изненадата.Към 9, 30 сутринта вече не ми издържаха нервите и му звъннах да го питам дали е открил онова нещо в лютите чушки. Каза, че го е видял, но има много работа и не го е прочел. Цветан никога не изневерява на себе си, дори и на рождения си ден работата бе на първо място и нямаше свободна минутка, за да седне и да прочете посланието ми за ЧРД. Естествено, той не можеше и да предполага, че улисан в работата си, съвсем скоро ще стигне и до същинския си подарък, просто бе да иска. Имах такива подозрения още докато скривах подаръка, именно за това го бях сложила точно там. Няма как изненадите винаги крият и рискове, но тях може да предопредели само сюрпризираният.
Точно така се случило. Тъй като имаше голяма поръчка за портокали, съвсем ненадейно моят мъж се натъква на втората ми изненада, преди да прочете първата(което беше нужно, за да не се случи точно това, което е последвало, но нали си е такъв, няма нищо лошо).
Вадейки портокалите от въпросното кашонче, Цветан вижда онази "странна кутия" на дъното му, най- отдолу. Ето и първата му мисъл при вида и`:
"Напипах му далаверите на този- Тони Гърка от борсата! Ето о т къде има толкова пари. Това е някаква контрабанда, която случайно е попаднала при мен."
следващата:
"Не, не е възможно, това не може да е случайно. Сигурно е някакъв атентат срещу мен. Може да е бомба."
Оглеждайки внимателно кутията милият ми рожденик започва да се чуди дали да не извика полиция, за да я отвори и обезвреди.Гражданското му съзнание обаче не позволява да вдигне тревога, като притесни органите на реда, пък и една малка част от него все пак допуска, че е възможно, кутията да съдържа точно това, което е нарисувано на капака `и.
И през ум не му минава, че аз имам пръст в цялата работа, нали не е прочел обяснителното писмо. Тук се чувствам длъжна да вметна, че да надхитря Цветанчо, за мен е голяма чест и гордост.
Моят мъж, дори вика съседите ни- вестникари да дадат предположения за съдържанието на страното му откритие, като им споделя притесненията си- "или е бомба или са наркотици", убеден е той. След още няколко минути умуване той най- накрая се престрашава.Взима я много внимателно, вслушва се дали не тиктака нещо отвътре в нея и я изнася навън като я поставя на тротоара, на прилично разстояние от магазина. Изчаква да не преминават никакви хора и много леко и внимателно я отваря...
ТЕЛЕФОН.
ЦВЕТАН Е ЩАСТЛИВ.
И аз се усмихвам.
Все още не знае, че е от мен и е много горд с откритието си.
Чак когато разглежда всички дреболийки вътре и вижда гаранционната карта с дата 25 март се сеща кой е виновника за обзелите го емоции. Честно казано, малко се разочарова, че не е получил дар от съдбата. И тогава се сеща за писмото и всичко си идва на мястото.
Каза ми, че това което съм написала на хвърчащи листчета, пристегнати на руло с парцалче от лук, за него е много по- голям и ценен подарък. За мен обаче бе по- важно, че успях да го изненадам в абсолютния смисъл на думата.
Е, това е Цветанчо. Мога само да се радвам на всяка подобна случка и да го обичам още по- силно.Да ми е жив и здрав и все така да ме разсмива.

2008-03-26T08:15:00.002+02:00

Не знам вие как се чувствате като четете тези глупости, но Аничка е права- като поогледах, установих, че мястото ми наистина е доста разхвърляно.Напоследък нямам много време- твърде много ангажименти с лица от фамилията, но въпреки това след всяка публикация главата ми се избистря. Е, какво повече да искам от горкия блог, той всъщност ми дава възможност да опозная сама себе си. Ето и последното прозрение, което ми дойде след премисляне на поредната публикация:
Много бъркам с представата си за баща си. Той не е от лошите, всъщност аз съм лошата дъщеря. През целия си живот не съм се вслушала в нито една негова дума. Не защото винаги е грешил, аз просто съм отхвърляла всеки негов съвет по какъвто и да е повод, за каквото и да е.Обаче когато преди няколко години осъзнах, че копирам(в пълния смисъл на думата) поведението на баща си, това съвсем не ме учуди. Казах си: "Много ясно, няма да се държа като майка си, я!"И тия дни осъзнах, че имам доста грешки спрямо него.Той наистина се опитва да създаде контакт с мен, по неговия си изопачен начин. И нещо друго- понеже се държа точно като него и не ме е страх да му кажа в очите, че не ми пука от неговите заплахи и съвсем естествено ми идва от вътре да му вдигам скандали за това, че ми държи сметка( аз на него се карам всъщност, а не той на мен, това осъзнах) съм го наплашила горкия човечец. След като се скарах с него преди известно време, той не посмя да се прибере няколко дни. Когато го заварих по- късно една вечер в къщи(при баба ми) той вече въобще не ми се сърдеше и се правеше, че нищо не се е случило, и си готвеше бобец. Чак ми стана мъчно за него тогава, аз съм много жесток човек. Мисля, че той с право се страхува от мен, точно както майка ми се страхуваше от него, защото аз съм пълно бощино копие.Ако не вярвате в това(все пак не го приемайте съвсем буквално, тате не трепери като ме види, просто през годините съм го научила да не се бърка в моя живот и че няма думата там) ще ви разкажа една скорошна случка, която доказва твърденията ми.
Тате купува На Яворчо, шоколадчета от тези на блогчета Kinder. Всеки вечер като ходим при баба Яворчо си взима по едно шоколадче, за награда, че `и е дал лекарствата. Онази вечер и баща ми беше там, даде на Яворчо две шоколадчета. Като ги изяде ми каза: "Мамо, оче тад"(в превод- още шоколад)Аз естествено казах- не, не може повече. Баща ми обаче- " Дай му на детето още малко бе, аз едно време така ли се държах с тебе!!!" "Няма пък да му дам"; " А бе дай му,бе" Детето ни слушаше и много добре ни разбираше. Баща ми стана и му даде още едно блокче шоколад, обаче Яворчо го държеше в ръцете си, гледаше към мене и не смееше да го отвори, защото знаеше че аз не съм съгласна да го изяде. Баща ми много се ядоса от този факт: " Яж, бе как може да те е страх от майка ти. Нали аз ти го давам. Виж аз съм по- голям от нея! ... Тя ли е по- страшна от мен? Трябва от мен да те е страх не от нея" Яворчо обаче отвари шоколадчето чак когато аз му разреших, с което естествено много се гордея, но не това има за цел да ви покаже описаната случка. Учудването на баща ми, за респекта който имам у детето толкова го учуди, че като че ли той сам себе си се опитваше да убеди " че е по- голям" Както и да е изводите си вадете вие. Важното бе да ви кажа, че съм много гадна. А сега ме извинете- бързам. И без това стана много дълго. Надявам се скоро, пак ще се чуем.

2008-03-26T08:07:00.004+02:00

Ч. Р. Д.

Моят мъж днес има рожден ден. Понеже най- голямата му гордост са риболовните му успехи искам да му пожелая да хване риба отговаряща по килограми на броя на годините му. Това със сигурност ще го направи най- щастливия мъж на земята.

стаята на тате

2008-03-17T22:54:00.004+02:00

кътчето на тате и под леглото на тате

а дюшека е махнат, защото котката го беше напикала, ако въобще това ви прави впчатление иначе попринцип не спи така- върху черга(а само като някой(?) е пуснал котката в стаята му)

Отдавна много се колебая дали да публикувам тези снимки. Гордея се с тях. Естествено, има и известна доза злоба,от моя страна за да ви ги предложа.Най- накрая злото в мен надделя. Ама не искам с тях да ви кажа: " Ето вижте го моят баща, работещ в една от най- голямата компания в света за добив на пясък, със заплата два пъти над средната, в каква стая може да си позволи да живее..." Не! Въпросът е доста по- егоцентричен. Просто, за да ви покажа част от себе си (каквато е целта на моя блог), естествено е и да видите частица и от човека, който ме е създал.Честно казано колкото и да обяснявам, знам че няма да разберете, но поне се надявам да се опитате да се насладите на тези снимки колкото мен(дано да си отдъхнете, че вашите бащи поне не живеят в такива кочинки).А аз съм просто щастлива, че мога да споделя всичко това с вас, каквото и да си помислите. Да, отмъщавам му за нещо за което ме обиди много и какво от това, той едва ли някога ще разбере. Пък и да ги види ще може семо да ми каже: " Ма, Таньо...защо?" и аз ще наведа глава все едно нищо не се е случило и той ще го преглътне, нали си е тате...

3 л. ед.ч.-тя, то, той

2008-03-12T21:29:00.003+02:00

(всяка прилика с действителни лица и събития е напълно неволна)

Тази сутрин тя пак трябваше да става рано.Нещо, което никак не `и допадаше, но нямаше друг начин, налагаше се да изпрати една позната до аерогарата.Събуждането никак не беше приятно, дори сутрешното кафе, уплътнено с две цигари не успя да я ободри.

След като напръска лицето си с няколко капки хладка вода, се погледна в огледалото и установи, че около очите `и има доста размазани остатъци от вчерашния грим, но това не я накара да го изтрие.

Винаги се вълнуваше, когато ходеше на аерогарата, ж. п. гарата, а дори и на автогарата.Тези места променяха емоционалното`и състояние, дори когато не пътуваше, а просто изпращаше или посрещаше някого.

Придвижването из софийските улици в девет сутринта, съвсем не беше от приятните изживявания, но поне изразходваното време, донякъде подпомогна за разсънването`и. Въпреки задръстването, успяха да стигнат по план и да се наредят на checк in гишето.Тя естествено започна да философства как времетраенето на пътуването, би могло да се съкрати, ако крайната точка е в друг по- близък град до целта на пътуващата.Правеше го не за да доказва добрите си географски познания( каквито нямаше), а по- скоро за да запълни малкото оставащо време до полета.Неясно защо, един младеж от опашката се включи в разговора.Тя го огледа с любопитство.Тогава очите им за първи път се срещнаха- пламтящи, жадуващи, търсещи, добродушни.

Ни в клин, ни в ръкав , с поглед отправен към нея, изпълнен с надежда, младежът попита:"Ти ли ще пътуваш?"Очите им се срещнаха отново, неволно, съвсем случайно. Осъзнавайки скритият смисъл на въпросът му, тя дълбоко съжали, че не може да тръгне с него, че въобще е дошла на летището, за да го срещне и да го забрави. Защото в неговия поглед имаше нещо смътно и едва доловимо, нещо което тя никога нямаше да разбере, но точно сега то неустоимо силно я привлече.

И той също го почувства- онова странно усещане, някаква вътрешна, взаимна топлота.

Осъзнавайки абсурдността на ситуацията, тя избягваше погледа му няколко минути.Но той привлече вниманието`и пак като `и подаде няколко български монети.Не искал да ги влачи из джобовете си, не му трябвали.Съпротивата `и я накара да докосне ръката му, за да я избута със своята към собственото му тяло. "Не!- настояваше той-Моля те вземи ги!" И тъй като тя упорито отказваше, той направи една крачка напред, към нея и ги пъхна в джоба на панталона `и.

Тогава и двамата се почувстваха ката стари приятели, сякаш се познават много отдавна.

В този момент тя престана да изпраща познатата си. Изпращаше него.В няколкото минути, в които им оставаше да бъдат заедно на опашката, успяха да обменят още няколко изречения по между си.Безсмислени, отвлечени, кратки. Топли, сърдечни, близки.

Познатата `и остави багажа си, взе бордната си карта и двете се отправиха към мястото, където пътниците и изпращачите се разделят.Сбогуваха се. Въпреки, че пътничката вече се беше отдалечила, изпращачката остана на мястото си. Изпитваше силна физическа нужда да изпрати още някой. Искаше да изпрати и него, да го зърне още веднъж. Естествено обаче не можеше просто да стои и да чака един напълно непознат, затова извади телефона си и набра номера на човека, който трябваше да я закара от терминала до работата `и.

Навела глава настрани, докато слушаше в едното си ухо сигнал "свободно", тя усети една мъжка ръка да докосва нейната.Стисна я нежно и я погали."Чао. Пази се... много.Много се пази..."-чу за последен път плахият му глас. " И ти с пази."- отвърна му тя и продължи в противоположна на неговата посока, към изхода. Без да се обръща назад.

Чувството, което я обзе след това бе много силно и познато.Не `и се случваше за първи път да копнее и да мечтае по нещо непознато, чуждо, химерично, същевременно осъзнавайки напълно абсурдността на собствените си желания.

Въпреки всичко знаеше, че чувството няма скоро да я напусне, че споменът за онзи поглед ще топли още дълго обърканата `и душа.

българин да се наричаш, първа радост е за тебе или приключението из българските институциии

2008-03-06T21:57:00.005+02:00

Много съжалявам, че блогът ми някак не може да се впише в групата на забавните и да бъде разтоварващ за четеца. Напоследък все пиша на някакви сериозни теми. Не, не мислете, че не ми се случват хубави неща. Запознах се с бъдещата си снаха. Струва ми се доста приятна личност, тамън като за жена на брат ми.Историята, която искам да ви разкажа е доста дълга, объркана и предполагам позната за доста от вас.Така че ако искате може направо да погледнете последното изречение, но все пак аз ще продължа, като се надявам да вникнете в силните чувства, които ме подтикнаха да я напиша. За съжаление най- силното чувство, което изпитах докато се случваше всичко това, което ще ви разкажа по- надолу, бе чувството на срам от това,че съм българка и живея в такава страна.
Дети, моята бъдеща снаха, дойде в България само за няколко дни- да си извади нови документи за самоличност, тъй като още преди година се беше развела, но все още не бе сменила старото си фамилно име по мъж, с моминската си фамилия.Предвидливо бе платила три цифрена сума на адвокат, който да узакони развода `и направен в Испания, пред българските власти и да извади ново съдебно решение за промяна на името `и.
Нещата изглеждаха горе-долу простички.С решението за промяна в името и легализирания си и преведен на български език развод Дети трябваше да отиде в близкия областен град и за три дни да се сдобие с нови документи. Щяха да `и останат няколко дни да посети близките си и да ни дойде още веднъж нагости в София.
Обаче в иначе точния си план моята бъдеща снахичка бе пропуснала една дребна подробност- че идва на територията на България, където бюрокращината няма край.
Ако употребя изразът "ходене по мъките", за да опиша разправията с българските държавни институции, с които се сблъска, опитвайки се да подаде едно най- обикновено заявление, ще се изразя доста меко. Още първият ден тя се впусна в оплетеният, безкраен, пълен с безброй коридори и вратички лабиринт на българските държавни институции. Родена през 78-ма година Детелина притежаваше син на цвят акт за раждане, както всички нас. Обаче от общината в родния `и град `и обяснили, че този документ е остарял( не че е невалиден , но един вид с него не може да се свърши никаква работа) и трябва да си направи нов- жълт(!???!)
Щеше ми се набързо да разкажа сухите факти около нейното десетдневно пребиваване по българските земи, на тук не мога да не направя едно лирическо отклонение.Тази смяна на акта за раждане много ми напомня на смяната на регистрационните номера на автомобилите.Чудя се защо един документ, независимо какъв, издаден от държавните органи на нашата страна, спира да важи след известен( или неизвестен) период от време и трябва да се преиздава по неясни причини. Безсмислицата ми се струва особено абсурдна, когато става въпрос за акт за раждане- събитие което не може да се промени във времето. Та нали този документ удостоверява един извършен акт във физическия аспект на думата, раждане на една човешко същество- събитие, което не е логично да има давност???
Колкото и безсмислено да звучи всичко това, то бе само началото.Оказа се, че въпреки че Дети притежава юридически документ, издаден от българския съд за смяна на името си, разводът `и, извършен и узаконен Испания, преведен и легализиран на български е един вид невалиден тук.
Изнервена служителка от общината в Червен бряг, изпрати Детелинка в София, за да сложи на българският превод на документа за развод печат от външно министерство.Без този печат не можело, дори да се издадат нови документи за самоличност. Горката ми снахичка хваща първия автобус за столицата и идва при мен силно обезпокоена дали ще успее да свърши работата си в оставащите 6 работни дни от престоя си. Рано сутринта на другия ден ние двечките тръгнахме на обиколка из софийските учреждения, в търсене на незаменимия печат- апостил(най- висшия сред висшите). Естествено общинската служителка от Червен бряг беше дала неточна информация. От първата институция, към която ни бяха упътили ни прена сочиха към друга.Оказахме се втори на опашката, която се беше за формила пред " бюрото за печати апостил", но тава не попречи на някои по- съобразителни съграждани, типично по български, да ни прередят при отварянето на вратите на учреждението, което стана в десет сутринта(?)
От въпросното място ни увериха, че не могат да сложат така необходимия ни печат на българския вариант на развода, тъй като испанския оригинал не е снабден с апостил.Напълно логично. Препоръчаха ни, за да бъде всичко изрядно да върнем документа в Испания, където да му сложат апостил, защото иначе не важел пред българските власти.Стана ми чудно обаче как така Дети има съдебно решение за смяна на името? Нали тази промяна произхождаше именно от документа `и за развод. Защо за една институция испанският легализиран превод на развода важеше, а за друга нямаше никаква стойност? Нима общината в Червен бряг е по- висша инстанция от областния съд?
Преди да се решим на стъпката да върнем документа в Испания, с което престоят на Детелина щеше доста да се удължи минахме и през испанското посолство.Там обаче също не можаха да ни дадат някакво правдоподобно обяснение или дори напътствие за разрешаване на проблема.
Много ядосана ( да не казвам разярена ) Детелина се обади на адвоката си и му вдигна страхотен скандал, защото той беше човекът, който я бе уверил още в Испания, че апостил на решение за развод не е необходим.След монолога на висок тон на снаха ми, човекът от другата страна на линията явно се впрегна и обеща веднага да иде до общината " да оправи нещата".
Ще съкратя подробностите за продължилото четири пълни работни дни приключение на Дети с държавните институции. Разказах точно тази част, защото бях непосредствен участник в нея и през цялото време ме беше срам от неприятностите, които собственото ми държава причинява на една обикновена жена, живееща в чужбина.Това с което се гордея е че Детелинка прояви изключителен стоицизъм и УСПЯ( как сега да `и откажа ръката на брат си !)След още два дни чакане пред различни гишета и кабинети, странстване от родния `и град , до Червен бряг и областния град Плевен, от общината, през съда, до полицията, тя най- накрая подаде заветното заявление за преиздаване на лични документи.
Лошото е че едва ли ще остане с добри впечатления от кратката си " почивка " в България, след разправиите и унижението, на което беше подложена през тия няколко дни. Притеснява ме и факта, че след този сблъсък с българската държава Детелинка едва ли ще изпита скоро чувство на носталгия към родината си.
Иначе и тя мисли като нас. Че нашата европейска татковина е прекрасна, пълна с образовани, красиви и умни хора, и живописна природа. Едва ли обаче седем годишното `и дете ще научи някога " Аз съм българче" и ще може да пише на майчиния си език, и може би така е по- добре.

За да не ви затормозявам повече със собствените си житейски дилеми ще оставя коментарите във ваши ръце, но все се питам промени ли се нещо в България откакто сме официални членове на Европейския съюз? А вие чувствате ли се европейци?

Аз съм българче
и всичко родно
любя тача и милея...

виждаме ли болката като си затворим очите?

2008-03-01T16:00:00.002+02:00

Понеже словото ми ще е доста объркано и дълго, както "текат" и мислите ми, ще направя все пак един малък увод, за да прецените все пак има ли смисъл да четете по-надолу.
С упорито четене на вестници (всеки делничен ден) успях да се науча да не плача за всяка по-сантиментална статия, за болката в света в който живеем и дори за стоицизма, който проявяват някои обикновени хора.Обаче новината за това че някои хора не желаят да приемат малкото деца, останали в Могилино за свои съседи направо ме потресе. Учудена бях и от доводите им към протеста, който бяха организирали в квартала си: как щя ли да минават през това място, което е предвидено за нови жилища на изоставените, болни деца и колко лошо то ще влияе на психиката им!??!; как те ще обясняват на собствените си деца, какви са "онези- другите"които обитават техния квартал???? Ами извинявайте мили съграждани, обаче болката и нещастието съществуват, независимо дали живеят във вашия квартал, ТЕ са част от нашия свят!
И тук за мое огромно съжаление пак ще трябва да направя паралел между нашата страна и Испания, където хората виждат и знаят, че има физически и психически неизлечимо болни в тяхното общество, но въпреки това ги приемат като част от него.
Когато бях там , ходих на един квартален безплатен концерт организиран до супермаркета. Първото нещо, което ме впечатли, бе че имаше специално предназначено място(нещо като сцена срещу сцената) определено за хора в инвалидни колички, където те спокойно можеха да застанат и да ВИЖДАТ изпълнението на певицата, която гледахме.Често когато се разхождах срещах хора в инвалидни корички, деца болни от Даун и други неизлечими болести.Имаше хора, които се придвижваха, с помощта на роднините си в нещо като легла на колела, защото болестта им бе толкова сериозна, че дори не им позволяваше да стоят в седнало положение, но това не ги спираше да виждат света през собствените си очи и да бъдат част от него. След известно време свикнах с тези гледки, започнах да ги приемам като част от обществото и се замислих: къде са тези хора в България? Нима в нашата страна няма инвалиди???
Мога да ви кажа само колко хора в инвалидна количка познавам в собствения си квартал- двама. Има ли други? Не мога да ги срещна. За съжаление и те не могат да ме видят. Сигурно стоят затворени някъде, сами с болката си напълно изолирани от света, защото не само че той не е пригоден за тях, но и обществото НЕ ЖЕЛАЕ да ги приеме, отрича съществуването им.
Ще ви разкажа как обаче един "различен" човек, бе възприет от моя син, чието двегодишно съзнание смятам за напълно чисто и необременено от предразсъдъци.
Става въпрос за един дядо висок не повече от метър. Първият път, когато го срещнахме Явор, наистина се вторачи в него. Като го огледа по- обстойно и забеляза, че човекът едвам се придвижва с помощта на бастуна си, Яворчо сочейки го (все едно е направил невероятно откритие) започна да вика: "Дядо, дядо!". Беше учуден от ръста на човечеца, но пък и беше щастлив, че е разбрал какво всъщност е видял. Срещнахме нисичкият дядко още веднъж и Явор направо ме възхити с държанието си. Той застана срещу дядото, висок горе- долу колкото него, гледаше го в очите и се стремеше да му привлече вниманието, искаше да се запознае и да общува с него.
Ето това е нормалната реакция на "нормалния", необременен с предразсъдъци, макар и едва двегодишен индивид, към "различните" хора. Защо трябва да се чудим как да обясним на децата си , че има "други" деца - болни, изоставени, обречени, когато проблемът не е в това " как да обясним на някой друг", а в това- как самите ние да ги приемем като нещо напълно естествено. Защото светът не е съвършен, защото има много болка, страдание и нищета, която не трябва да отхвърляме от съзнанието си, а да застанем редом с нея и тя да бъде част от нашето ежедневие, но не за да се натъжаваме от нея, а за да`и помагаме, да се социализира, да бъде и тя част от нас- нормалните,здравите... щастливите...хора.

2008-02-29T08:28:00.001+02:00

малки кътчета

2008-02-28T08:09:00.006+02:00

който не е хапвал финокио- ряпа да яде

погледа на продавача
това е най- свещеното място в магазина малцина са го докосвали
гъбки, репички и любимото ми селари пред него нашата целина бледнее
любимите ми италиански ябълки червените са много ароматни и хрупкави, а златната превъзходна не се нуждае от коментар

избран изглед встрани от погледа на продавача ето тези зеленчуци седят редом с мен по цял ден е, някой късметлии се мушкат в пликчета и заминават на разходка
Както вече знаете аз много си обичам магазина, не само защото той е първия плод на любовта ни с Цветан- първото нещо, което сме създали заедно, но и защото това място винаги ме зарежда с енергия. Представете си по цял ден да седиш из тази плодово- зеленчукова градина, да слушаш музиката, която харесваш и да си похапваш от каквото ти душата пожелае без да се притесняваш за килограмите. На всичкото отгоре постоянно влизат хора- познати, непознати, глупави, интелигентни, всякакви. И почти всички коментират нашата градина.И си разказват целия живот в магазина. Споделят проблемите си като на психоаналитик. И всички се възхищават на нашето творчество, докато не се загледат в цените. И тогава започват да псуват...

Но добре че не за всички цената е от решаващо значение.

И знаете ли кое е още по- готино? Че мястото си е мое- неприкосновено е. На много малко хора разрешавам да се докосват до моята градина. В нея само аз бера плодовете. Клиента винаги е прав и получава това което иска, но само ако знае точно какво иска.

Естествено имам си любимци(с дълбоки кесии), които винаги получават най- доброто.

Абе, обичам си работата какво да ви обяснявам. Повече друг път, ако имам сили...

магъзинъ

2008-02-26T09:18:00.000+02:00

Е, смятам че е време вече да обясним що за етикет е "плод-зеленчук" и каква ще му е функцията занапред.
Малкото квартално магазинче са роди в зората на нашата любов с Ц. Направихме го почти за да има къде да я приютяваме през идващата зима. Естествено цялата идея беше на Ц., аз само участвах в реализацията на плана. Всичко което успяхме да постигнем благодарение на собствения си труд и усилия за тези седем години е с цената на много жертви и безрезервно търпение . Това с което аз се гордея обаче е, че не изгубихме себе си. В "борбата за хляба" не успяхме да се превърнем в онези мазни търговци, които с усмивка винаги ви лъжат и са готови на всичко за да пробутат стоката си.За тези години пазарът доста се измени, навлязоха големите вериги със съкрушителните си цени наложиха нови правила в продажбите на плодове и зеленчуци. И нашият магазин се видоизмени, обаче не по подобие на политиката на супермаркетите, където клиентът винаги е прав, дори да не знае какво си купува и как ще го яде. От "най-евтиното магазинче в квартала" нашето "дюкянче" се превърна в "корекома на Надежда"(фразата не е моя, а на удивените посетители ). Обаче ние пак си се гордеем с него.
Това е накратко във всяка следваща публикация под този етикет ще дообогатявам образа, който току- що създадох, ще има още много снимки, весели истории и най- важното- подробно представяне на нашата търговска политика .

една малка скоба

2008-02-26T08:29:00.004+02:00

Понеже някои виждат мястото ми като "разхвърляно",(на което аз въобще не се обиждам, а съм благодарна за изразеното мнение и популяризацията на моя блог) искам да обясня защо блогът се оказва неособена гостоприемен(ако не ви е удобно да посещавате съседката, докато си оправя леглото) и изглежда така неподреден. Естествено понеже си е моето място, блогът ми се явява като огледално отражение на мислите и настроенията ми. Проблемът идва от там, че не мога да опиша всичко в главата си така подредено както го виждам аз. През целия ден обмислям на каква тематика да бъде следващата ми публикация. Идват ми толкова много идеи и нахвърлям, толкова много чернови в главата си, че сядайки да пиша от "голямото избистряне" идеята вече се е замъглила да такава степен, че незнам за какво да пиша.Точно като сега.

2008-02-23T23:01:00.003+02:00

БАД

2008-02-23T21:19:00.003+02:00

Предполагам, че вече се сещате за какво става въпрос. Биологично активни добавки- защо са ни нужни и въобще що е то? Вчера, цяла вечер се рових из любимият ми гугъл, докато не получа желаните от мен отговори. Успях да прегледам и по- обстойно, книгата която си купих за " Тянши"- китайското чудо. Честно казано не ми допада много. Съгласна съм логически с повечето неща, които пише в нея, но ми е малко далече като мироглед, все пак китайците живеят на хиляди километри и тяхните възприятия за света ми идват малко чужди. Не че не вярвам в силата на "Тянши" добавките, но това че не се предлагат в аптечните мрежи, защото фармацията била на второ място след наркоразпространението ми идва в повече. Проучих доколкото мога и една друга корпорация, доста по- близка като мироглед- "Сибирско здраве". При нея продуктите са в евро и цената е по- ниска, а идеята почти идентична. Има и още една, две подобни, но вероятно, ако ви интересуват тези неща е по- добре сами да проучите въпроса.

И така, да се спрем на по- важния проблем- за какво са ни тези добавки???

Ако приемем че се храним здравословно, не пушим, пием умерено, спортуваме и т. н. се оказва, че подобни продукти(за които ни уверяват че са произведени по най- модерни технологии и са абсолютно безвредни, дори и да прекаляваме с тях) пак са ни необходими, защото за разлика от началото на миналия век например, почвите са доста по- бедни на минерали, а зеленчуците и плодовете( с които основно трябва да се храним) са генно модифицирани и не съдържат количеството витамини, което е необходимо на организма ни, за да бъде по- устойчив на всякъкъв вид болести.

Вниквайки задълбочено в проблема( защото силно ме вълнува) аз обаче си изградих собствена теория. Да, наистина живеем в един напълно неекологичен свят- въздухът, който дишаме е замърсен, почвите- също, плодовете и зеленчуците(които се оказват най- голямото ни благо) са пълни с нитрати, киселото мляко не е кисело, появиха се животински продукти, обработени с растителни гени, нищо не е това което е било... и какво?? Да спем да ядем ли? Нима тези БАД продукти, по каквато и свъх модерна технология да се произвеждат, не са една чиста химия? Смятам, че човекът е едно от най- приспособимите същества на планетата и каквито и болести да ни мъчат, те не са нищо повече от естествен подбор. Да, наистина трябва да има един поглед назад, към природата, да се стараем да се грижим за самите себе си, но ако отричаме всяка вкусна, шарена опаковчица, ако ще и отрова да има, то какъв е смисълът от прогреса на човечеството. Тогава по- добре да ходим да пасем стадото с говеда и сами да произвеждаме всичко необходимо за съществуването си.

2008-02-19T23:01:00.003+02:00

От известно време много ме тревожи проблемът- здраве, как да го опазим и съхраним. Пиенето на лекарства при първите симптоми нещо не дава добри резултати. Болеста се развива по-остро или преминава след няколко дни без усложнения, но ние вкъщи сякаш постоянно си предаваме един на друг разни вируси и всичко се повтаря през известен период на време, като в омагьосан кръг. Детето тъкмо оздравява и ето след няколко дни аз започвам да кашлям, после пък Ц. нещо го болят ушите и така до безкрай. Най- странното е, че когато заведем Яворчо на лекар, ако не е много зле- за антибиотик, лечението винаги е едно и също. Ако има температура му даваме парацетамол, ако кашля- сиропче, ако го болят ушите капки и така симтоматично, докато или от самосебеси (благодарение на собствения си организъм, а не на лекарсвата) състоянието му или се подобрява или рязко се влошава и пак антибиотици.Разсъждавайки логично стигнах до простия извод, че за да не боледуваме не трябва да се разболяваме. Ама как? ??
От известно време при мен, в магазина идва една стара позната, която от около година е станала дистрибутор на някакви китайски добавки. Дава ми доста информация. Зарибява ме много внимателно и отдалече без да нахалства и да ми бута в ръцете продуктите си. Отначало приемах книжките , които ми даваше по- скоро от учтивост, но днес вече се изкуших( защото не можах да прочета последната книга, която ми даде, а трябваше да `и я връщам) и си купих една. Казах си какво пък толкова по- добре да дам 12 лева за тази книжка, отколкото солидни суми за лекарсва , които незнам какво въздействие точно имат в организма ми. Поувлякох се наистина, зачетох се сериозно и почти не обръщах внимание на клиентите. Освен всички глупости за ин и ян , меридиани и кухи органи, успях да открия и доста информация за това което ме вълнува толкова много. Как да не се разболяваме. Как да устояваме на вирусите и да избягваме фармакологичните продукти.
Аз попринцип от малка обичам да си пия лекарства. Всички, които ме познават добре биха го потвърдили без възражения. И затова сега съм пред логическа дилема: Дали е по-добре да пием лекарсва докато сме здрави, за да не се разболяваме( и то с месеци без каквито и да е симптоми!) или да продължаваме по традиционната схема.
следва продължение....

2008-02-18T22:03:00.003+02:00

Здравейте,
току- що като влязах и видях- 23 публикации. Учудих се сама на себе си. Странна работа е това писането. Все ми се иска да напиша нещо смислено. И успявам, но само в главата си и то само така, че единсвено аз да си го разбирам. Е, ето ме- абсолютно нерафинирана. Защото пишейки тук все се опитвам първо да осмисля идеята, да създам някакъв правдоподобен сюжет- увод, изложение и т. н. Ама нали все пак съм си аз, трябва да ме видите все някакси.Чета в интернет какви ли не глупости. Прави ми впечатление, че доста хора не са наясно със самите себе си и това не зависи от образованието или възрстта, просто смахнати типове. И аз започнах да се смахвам от този компютър, а и това всезнаещо и всеоткриващо гугле, ме кара да се чувствам някак нищожна. Ама вчера го изхитрих- упях да разгледам повечето резултати за думата, която търсех и не намерих отговора, който ми трябваше. Как така ли? Ами, защото не открих себе си. А и това нещо с редакциите много не ми допада.Като напишеш нещо на бял лист, то остава на него дори и да го задраскаш. Аз имам проблем с четенето на собствените си писания, защото нещо все не им е в ред. От това, което чета в блог бг имам чувсвото, че всички се мислят за големи умници и безспорни таланти. Само да им дадеш някоя препоръка и те: " Ама не ти не си ме разбрал, не си вникнал в текста, не става въпрос за това."Какво да му вникваш в скучния текст. Ето моя си е безмислен и аз напълно осъзнавам това, но продължавам да го пиша без да ме е грижа дали някой някога ще го прочете, защото всъщност го пиша за самата себе си.Не че не отварям пощата си по пет пъти на ден с тръпнещо очакванеда видя коментар, но липсата на такива не би ме накарало да спра да пиша. Очаквайте продължение...
Сега имам по-важна работа- да се ровя из интернет пространсвото, просто ей така безпричинно.